За щастие третият опит излезе сполучлив. Ръката се плъзна по обшивката, но успя да се закачи за ръба на пробития от взрива отвор и скобите бързо се сключиха в мъртва хватка. Совалката се завъртя около далечното рамо на ръката, удари се в корпуса на кораба-майка, отскочи назад и увисна неподвижно.
След няколко минути десантната група, водена от лейтенант Осболд, вече се готвеше за излизане в открития космос.
— Това също сме го предвидили — обясняваше Копина създалото се положение. — Разполагаме с няколко товарни ракети, снабдени с допълнителни резервоари за гориво. До два дни ще бъдат готови за старт и с тяхна помощ ще приберем „Индевър“.
— Тогава къде е проблемът? — попита Дънкан.
— В психиката. Самата мисъл, че са изолирани, с ограничени запаси от въздух и вода — само за три седмици. Това не може да не им въздейства.
— Биха могли да се приземят с кораба-майка.
— Да, възможен изход, който все още не е одобрен.
— Какво значение има одобряването, стига да могат да контролират движението на кораба?
Копина премести вниманието си върху екрана.
— „Колумбия“ има визуален контакт с „нокътя“. Да се надяваме, че ще се справят по-добре. На „Колумбия“ запасите от гориво са по-големи, но от тях се очаква да вземат щурмовия кораб на буксир.
Дънкан вече виждаше приближаващия се на екрана „хищен нокът“. За разлика от кораба-майка той поне не се преобръщаше.
— Интересно, как е съумял да запази стабилно положение на орбита? — учуди се тя.
— И ние го забелязахме преди два дни. Предполагаме, че има някакво вътрешно изместване, което противодейства на първоначалната ротация. Може би нещо е престанало да функционира или се дължи на движението на горивото в резервоарите, но с течението на времето системата може да промени първоначалното си въртеливо движение.
— Подобно нещо не би ли пречило при нормалното маневриране?
— Кой знае? Имаме още толкова много да учим.
— „Триста метра до целта“ — разнесе се от екрана гласът на полковник Еган, главния пилот на „Колумбия“. — „Приближаваме със скорост пет метра в секунда. Микрокорекции на курса.“
Макар и не толкова голям, колкото кораба-майка, щурмовият кораб бе истински колос, сравнен със совалката. Върхът му бе извит в едната посока и действително му придаваше форма на закривен нокът.
— „Сто метра. Скорост един метър в секунда. Завъртам товарния отсек в посока към целта.“
— Така обръщат страната с манипулаторната ръка към „нокътя“ — обясни Копина. Междувременно превключиха на камерата от товарния отсек. От тук „нокътят“ бе само тъмно очертание на фона на звездите. Тъничката манипулаторна ръка се разгъваше бавно към него.
— „Какво е това?“ — в гласа на полковник Еган се долови изненада. — „Виждате ли го?“
На върха на „нокътя“ се беше появило малко златисто сияние.
— Махнете ги от там! — извика Дънкан.
— „Бордова група — готова за десант! Скачай!“ — извика полковник Еган в интеркома. — „Твърде сме близо!“
— „Разбрано — скачам“ — дочу се друг глас.
— Това е лейтенант Маркъм, командир на група „Бета“ — обясни Копина.
На екрана се мярна фигура, облечена в тактически боен скафандър с МК-98 в ръце. На гърба си носеше портативен реактивен двигател, а отзад бързо се развиваше прикаченото с карабина въже.
Маркъм вече бе на пет-шест метра извън товарния отсек и се носеше в пространството между совалката и „нокътя“, който бе на по-малко от петдесет метра. От върха на щурмовия кораб бликна златист лъч.
— О, Божичко! — изстена Дънкан.
Лъчът се извъртя, премина покрай фигурата на Маркъм, сетне отново смени посоката си и изведнъж го проряза.
Писъкът отекна в слушалките за по-малко от секунда. Тялото на Маркъм бе разчленено на две, горната част все така бе прикачена към въжето, а долната бавно се отдалечаваше. И от двете части струеше замразена в мехурчета кръв.
— „Скачам!“ — разнесе се втори глас. Появи се още една фигура, този път без прикачващо въже.
— Но какво става? — подскочи Копина. — Този скочи направо от отсека!
Фигурата също държеше автомат и тъкмо се готвеше да стреля, когато блесна втори златист лъч. Дънкан бе завладяна от безмерно възхищение пред храбростта на „тюлените“, които не се предаваха дори срещу превъзхождащия ги в огнева мощ противник.
— „Аварийна евакуация! — извика полковник Еган. — Да изчезваме от тук!“
В този миг блесна трети, още по-силен златист лъч. Камерата го улови за съвсем кратко, сетне екранът угасна.