— Можем да взривим вратата — предложи Круто.
— И да предизвикаме цялата китайска армия да слезе долу — завъртя глава Ло Фа.
— Е, поне ще разполагаме с реален противник — сви рамене Круто. — Навън все още е тъмно. Това ни дава известно предимство.
Останалите наемници закимаха в знак на съгласие. Намираха се на двеста метра от голямата зала, където Елек продължаваше да работи над пулта.
Че Лу не се намесваше в разговора. Беше им заявила, че предпочита да остане. Круто се огледа, обнадежден от поддръжката на другите.
— Взривете я — нареди той.
Двама от хората му се заеха да поставят експлозивите, а останалите се отдръпнаха навътре в тунела.
Че Лу потупа Ло Фа по рамото.
— Желая ти успех.
— И ти ела с нас — старецът я хвана за ръката. — Не ми харесва това място.
— Трябва да остана.
Ло Фа се намръщи и погледна в друга посока.
— От теб исках само да ни вкараш вътре, нищо повече. Сега се погрижи за себе си.
— Но не стана така, както го мислехме. Не искам да попаднеш в ръцете на военните.
— Ще се оправя.
Круто размаха ръце, за да привлече вниманието на всички.
— Като взривим портата, искам да си размърдате задниците. Ще тръгнем на запад. Според нашия приятел — той посочи Ло Фа, — там има партизани, с които можем да се свържем. Те ще ни помогнат да се измъкнем от Китай.
Дотича последният от сапьорите, разгъвайки зад себе си детониращия шнур. Круто извади пълнителя на автомата си и провери дали е зареден.
— Готови? — Той се огледа. — Внимание — взривяваме!
Той натисна детонатора.
Тътенът на взрива отекна в галерията, усилен многократно от сводестите стени на тунела.
— Да тръгваме! — Круто се втурна в тунела, следван от останалите наемници.
Че Лу пое в обратна посока.
— Какво сте направили? — извика запъхтения Елек, който бързаше срещу нея.
— Войниците решиха, че е време да си вървят — обясни Че Лу. — И го направиха.
— Взривили са вратата! — досети се Елек. Той млъкна и се заслуша. От горния край на коридора се дочуха стъпки, които се приближаваха. — А това кой е?
Че Лу сведе глава и напрегна слух. На лицето й изгря усмивка, когато видя кой идва към тях.
— Май не можеш да се разделиш с мен, стари приятелю. — Тя прегърна Ло Фа.
— Не се надценявай, отдавна не си момиче.
Че Лу отстъпи назад.
— Тогава какво има?
Ло Фа се чукна по ухото.
— Слушай.
— Нищо не чувам.
— Правилно — кимна Ло Фа. — А вече трябваше да гърмят изстрели. Между наемниците и армията. Но ги няма. Разбираш ли? Излязох горе и се огледах. Там няма никой. Войниците са изчезнали. Горе е пусто.
В продължение на няколко секунди се възцари пълна тишина.
— И защо според теб са го направили? — попита Че Лу с разтреперан глас. Имаше само едно логично обяснение, но тя не смееше да го каже.
Ло Фа нямаше подобни скрупули.
— Сигурно ще направят опит да взривят гробницата. Затова са дали сигнал за евакуация на района.
— Искат да ни унищожат, значи — кимна Елек. Той се извъртя и пое към контролната зала. След кратко колебание Че Лу и Ло Фа го последваха.
— „Колумбия“ е унищожена — Копина хвърли снимките върху масата в заседателната зала. — Това са спътникови снимки. Вижда се само „нокътят“ и останки.
— На борда имаше десет човека, нали? — попита Дънкан.
— Да.
— Има ли възможност някой да е оцелял?
— Не.
— Остава един неразрешен въпрос. Възможно ли е на борда на „нокътя“ да се крият оцелели аирлианци?
— Нямам представа — вдигна рамене Копина. — Корпусът изглежда невредим. Нищо чудно взривът да е засегнал само двигателя. Чакайте, нима ни обвинявате в небрежност? Нямаше да пратим тези хора горе, ако подозирахме, че могат да попаднат в клопка.
— Може би… — поде Дънкан.
— Какво?
— Може би в „нокътя“ няма оцелели аирлианци. Ами ако го управляват дистанционно?
— Това няма значение. Свършено е с „Колумбия“.
— А какво е положението с кораба-майка?
— Осболд се готви за прехвърляне. Никакви признаци да са оцелели аирлианците, които бяха на борда.
— Какво е разстоянието между кораба-майка и „нокътя“?
— Около осемстотин километра.
— Тоест, изключено е от „нокътя“ да стрелят по кораба-майка?
— Така поне ми се струва — отвърна неуверено Копина.
— Освен ако не са го оставили за примамка.
— Вижте, аз само отговарям за полета. Не планирам военни операции.
— Така е — кимна мрачно Дънкан. — Чудя се обаче, кой го прави?
Круто спря и вдигна ръка. Войниците, които го следваха, замръзнаха неподвижно. Бяха се отдалечили на около два километра от гробницата, но все още нямаше и следа от човешко присъствие.