— Тук нещо не е наред — промърмори Круто. — Допреди няколко часа мястото гъмжеше от жълти.
— Може да са се уплашили от взрива — предположи войникът до него.
— Много сме страшни, няма що. Каквото и да е… — той размаха ръка и даде сигнал на патрулите от двете страни да тръгват.
В товарния отсек на „Индевър“ лейтенант Осболд извършваше последна проверка на бойния скафандър. На няколко пъти през последните минути лявата част на лицето му се разкривяваше от неприятен тик. Струваше му се, че по бузата се стича сълза, но в действителност, това бе капка кръв.
Грамадният корпус на кораба-майка изпълваше пространството над главите им. Совалката бе само на пет-шест метра от пробойната и продължаваше да се придържа към ръба с помощта на манипулаторната ръка.
— Продължаваме според плана — обяви той по радиото.
Първата двойка от „тюлените“ — Ериксън и Теръл — се отдалечиха, с помощта на реактивните си раници, от товарния отсек и се насочиха към зейналата паст на кораба-майка. Отзад ги следваше и втората двойка — Лопес и Коновър.
Осболд засега изчакваше. Наблюдаваше движението на хората си, чийто тъмни силуети се очертаваха на фона на кораба-майка. Изведнъж почувства ритмично пулсиране в главата си, остра болка, която сякаш разкъсваше мозъка му. От очите му бликна нова порция кървави сълзи. Той вдигна своя МК-48 и стреля.
Петнадесетсантиметровите проектили застигаха един по един облечените в скафандри фигури на неговите другари и се забиваха през подсилената им обшивка. Писъците им отекваха дълго в слушалките на Осболд.
— Какво става? — извика Дънкан.
— Той е Водач! — посочи Копина. Тя извади от джоба си миниатюрен уред.
— Сега какво правиш?
Копина вдигна капачето на уреда и натисна червения бутон върху миниатюрното табло.
Експлозивът бе поставен точно до горивния резервоар на совалката. Вътре нямаше много гориво, но остатъкът бе достатъчен за мощния взрив, който последва.
Огнената топка погълна Осболд в товарния отсек и след това разруши корпуса на совалката. Миг преди да потъне в забравата, „тюленът“ почувства благодарност, че смъртта го е застигнала.
— Коя си ти? — попита настойчиво Дънкан.
Копина затвори капачето на уреда. Екранът, на който наблюдаваха картината от „Индевър“, сега бе тъмен.
— Те искаха да получат кораба-майка.
— Кои?
— Водачите. Възнамеряваха да го върнат обратно на Земята, да натоварят само верните си последователи и да ги изтеглят на орбита, докато Черната смърт коси човечеството.
— Ако си го знаела, защо позволи на совалката да излети?
— Ние само подозирахме — отвърна Копина. — Нямаше никакъв начин да разберем дали на борда има Водач.
— Пак те питам. Коя си ти?
Копина вдигна дясната си ръка и показа масивния си сребърен пръстен.
— Аз съм Наблюдател.
— Това пък какво е?
— Откакто аирлианците са тук, те винаги са били следени от Наблюдатели — рече Копина. Тя стана и тръгна бавно към вратата.
— Стой! — извика Дънкан.
— Трябва да вървя.
— „Мисията“! Къде е тя?
Копина поклати глава.
— Ние не знаем. Изпратихме наши хора да я търсят. Познавате един от тях — Харисън. Той се провали.
При тези думи жената се хвърли към изхода. Дънкан понечи да я спре, но беше късно, Копина беше изчезнала.
22.
В гробницата Циан Лин Че Лу и Ло Фа наблюдаваха Елек, който отново се бе слял със стража, обгърнат от златистата му светлина.
— Не ми харесва тази работа — промърмори Ло Фа и плю презрително. — Да разговаря по такъв начин с тази машинария.
Златистото поле внезапно се отдръпна назад и Елек се изправи. Заобиколи двамата китайци, без да ги поглежда, влезе в контролната зала и спря пред пулта за управление.
— Какво научи? — попита го отзад Че Лу.
— Сега не мога да се занимавам с вас — бе отговорът. Ръцете на Елек се плъзгаха по таблото.
От вратата, водеща към централната зала, долетя нисък тътен. Че Лу и Ло Фа излязоха да видят какво го е причинило. В средата на залата бавно се отместваше черният метален капак на един от най-големите контейнери. Вътре, окачен на яки подпори, висеше гонг с диаметър почти петдесет метра. Самият гонг имаше мътносив цвят.
Докато го наблюдаваха, гонгът започна да се върти, все по-бързо и по-бързо. През сивото започнаха да проникват и други цветове — червено, оранжево, виолетово.
— Какво може да е това? — попита Ло Фа.
— Нямам представа.
— Някое дяволско изобретение — промърмори Ло Фа и плю към него.