— Всички тези нещастници вероятно са загинали при взрива — отбеляза Че Лу.
Елек я погледна с безизразно изражение зад големите си, тъмни очила.
— И вие сте отговорен за смъртта им — продължи професорката.
— Нима аз изпратих ракетата? Не, стори го вашето правителство. Ето кой е виновен.
— Но именно вие доведохте тук хората. Не ви вярвам, че сте възнамерявали да ги измъкнете невредими.
— Може би сте права — съгласи се Елек. — Но те изпълниха онова, за което бяха предназначени.
— И какво беше то?
— Тези хора бяха наемни войници. Смъртта при подобни обстоятелства е естествен завършек при техния начин на живот. Затова бяха доведени тук. — Елек насочи напред бледите си пръсти. — Вие мислите твърде много за себе си.
— Кои ние?
— Вие — хората. Смятате се за важни, но не сте.
— Интересна гледна точка — отбеляза Че Лу. — А сега какво ще правим?
— Ще чакаме.
— Какво ще чакаме?
— Някой да ни донесе ключа.
— Какво ви кара да мислите, че той е нечие притежание и че ще ви бъде донесен? Дори и да е така — как ще стигнат до нас?
— Казах, ще чакаме.
Вътрешният люк се отмести и през отвора рукна мътна вода. Коридан и Гергор пуснаха няколко пакета, преди да се промушат и да затворят люка.
— Китайците са хвърлили атомна бомба върху Циан Ли — бяха думите, с които ги посрещна Лексина.
— Елек? — попита Коридан.
— Вътре е. Успял е да разгъне полето преди атаката.
— Ключът? — поинтересува се Гергор.
— Стражът в Циан Лин не разполага със записи за връщането си в Китай. Потвърдил е, че Чинг Хо го е откарал със себе си през 656 г. пр.н.е. в Близкия изток.
— Фантастично — завъртя глава Гергор. — А от ключа няма и следа, така ли?
— Внимавай какво говориш — предупреди го Лексина.
Лицето на Гергор се изопна.
— Прекарах години сред ледове и снегове, за да държа под око онова място. Търпението ми неведнъж бе подлагано на сурови изпитания. Но се справих. Защото такава ми беше задачата. А твоята задача — и на тези преди теб — бе да съхраните записите. Тъкмо вие не си свършихте работата. И сега проблемът става общ. Така че, ти внимавай какво говориш.
— Записите са били изгубени много преди моето време — възрази Лексина. — Правихме нееднократни опити да ги възстановим.
Гергор сви рамене.
— Не ме интересува чия е грешката. Нужен ни е ключът. Веднага.
— И двете совалки са били унищожени — съобщи Лексина.
— И двете ли? — погледна я изненадано Гергор.
— Автоматичната защитна система на щурмовия кораб — за която знаехме, че функционира — е унищожила онази, която се е доближила до него. Един от членовете на другата совалка е бил Водач. Но малко след като преминал към действие, совалката била взривена.
— От Наблюдателите? — попита Гергор.
— Напълно възможно.
— И какво ще прави сега „Мисията“? Вече не са в състояние да използват совалката, за да прехвърлят своите хора на кораба-майка, нали?
Лексина също бе обмисляла този въпрос.
— Не зная.
Докато чакаше Дънкан да се свърже с него, Търкот извика на монитора карта на Южна Америка, а Яков се надвеси над рамото му.
— Възможно ли е „Мисията“ да е в Тиахуанако? — попита Търкот.
Яков поклати глава.
— Не. Вече ходих там.
— Да, но Харисън бе подчертал на картата си точно град Тиахуанако.
— Това е, защото е знаел, че „Мисията“ е свързана с краха на тамошната империя. Надписите, които открих, сочат, че тъкмо Черната смърт е причина за измирането на аймарите.
Търкот прокара длан по късо подстриганата си коса.
— Сестра Анхелина твърдеше, че „Мисията“ била разположена на изток, но сега се питам дали не е грешала?
— Може би… — понечи да отвърне Яков, но Дънкан се появи отново на екрана.
— Изпращам ви текстовете, които хората на Куин са успели да извлекат от твърдия диск от базата „Скорпион“.
— Там става ли дума за местонахождението на „Мисията“? — попита Търкот.
Дънкан поклати глава.
— Според мен СТААР също не са знаели къде се намира „Мисията“ и са провеждали собствено разследване. Прочетете текста на всяка цена.
Екранът се изчисти и след миг там се появи първата страница на документа.
Съдържание:
В предишния си доклад описах по какъв начин „Мисията“ е осъществила плановете си за пълно унищожение на аймарската цивилизация, с нейната столица Тиахуанако. Това е свързано с установяването на контакти между аймарите и жителите на Великденските острови (виж доклада от 5/24/96).
„Мисията“ е напуснала Южна Америка за доста продължителен период, като действията й по това време са описани в други подробни доклади.