— Уморен ли си? — попита го шепнешком Некхбет.
— Вече не.
— Но си много слаб.
Носферату я погледна стреснато, когато видя, че му предлага шията си, опирайки в устните му пулсиращата клапа. Знаеше, че има нужда от сила — но от Некхбет?
Гласът й бе съблазнителен шепот.
— Вземи, както взимаха те, моя любов. Имаш нужда от сили. Ти си най-възрастният сред нас и ти ще ни водиш. На теб мога да дам, дори искам да го направя. Така ще станем поне за малко едно.
Не можеше да се въздържи. Устните му разтвориха клапата. Първият допир с топлата кръв бе наелектризиращ, сякаш през цялото му тяло премина мощен заряд. Натрупаното от десетилетия изтощение изчезна. Кръвта й, или по-точно онази част от нея, която дължеше на чужденците, му даваше сили, каквито човешката кръв не можеше да му осигури.
— Церемонията вече е започнала — обади се жената. — Ще имате повече време един за друг, когато всичко приключи.
Носферату не пусна Некхбет. Кратката минута на тяхната прегръдка не можеше да се сравни с вековете на самота в мрака на саркофага. Всяка глътка от кръвта, която поглъщаше, му носеше неописуемо удоволствие. Това ли чувстват боговете? Почти можеше да ги оправдае, задето го бяха държали тук. Отвори очи, но като зърна бялата й кожа и пулсиращите вени, отново ги стисна. Най-сетне намери сили и успя да отдели устните си от шията й. Некхбет се олюля и щеше да падне, ако не я беше подхванал.
— Съжалявам — прошепна. — Май прекалих.
Некхбет поклати глава и бавно отвори очи.
— Всичко е наред. Имаш нужда от сила.
— Ако не направите нещо, скоро и двамата ще умрете — подкани ги Донхад.
Некхбет първа се освободи от прегръдката на Носферату.
— Любов моя, трябва да сторим каквото ни казва. Това е единствената ни възможност. Трябва да освободим и другите.
Носферату се отдръпна неохотно назад. Сетне последва Донхад в съседното помещение, където нейният помощник вече отваряше вратата.
— А ти кой си? — попита го Носферату.
— Името ми няма да ти говори нищо — отвърна войникът, след като го изгледа. — Преди много време ме наричаха Гуалкмай. Носил съм и други имена, както и ще ги нося в бъдещето.
Донхад влезе първа в криптата и Носферату и Некхбет я последваха, а войникът остана отвън. Тук държаха близнаците — Вампир и Лилит. Обитаваха двата саркофага от около седемдесет години, доколкото можа да определи Носферату. Жената се надвеси последователно над пултовете на саркофазите и натисна съответните хексагони. Близнаците бяха пълни с въпроси, но Носферату ги сгълча да мълчат, докато им сваляше оковите. Последни освободи най-младите — Мосеги и Чатха, които бяха оковани тук само преди двайсет и шест години. Бяха общо шестима на брой, по един за всеки от боговете.
Веднага щом пусна на свобода и последните двама, странната жена на име Донхад се отправи към изхода.
— Оставям на вас да свършите онова, което е нужно.
Носферату протегна ръка да я спре.
— Разкажи ми още за боговете. Защо им трябва това? — той докосна клапата на шията си.
— Както вече ти казах, правят го за собствено удоволствие. За тях кръвта ви е еликсир. Предпочитат я пред чистата човешка кръв.
— И това е всичко? — Носферату се бе надявал, че кръвта му поне им помага да живеят по-дълго.
— Не ти ли харесваше храната, която ти даваха? — попита Донхад.
Носферату кимна.
— А нейната кръв — не ти ли допадна още повече? — Донхад посочи Некхбет.
— Допадна ми.
— В такъв случай разбираш.
— Ние съществуваме само за да им доставяме удоволствие? — попита Вампир, уловил под ръка своята сестра близначка Лилит.
— Да — отвърна лаконично Донхад, на която този разговор очевидно започваше да омръзва.
— Казано е, че боговете са безсмъртни.
Гуалкмай подаде глава от коридора.