Жреците се надигнаха бавно и заотстъпваха назад, към каменния храм близо до Нил, но Наблюдателят остана на мястото си, вперил очи в групата на шестимата. Само един от жреците остана на откритата площадка пред Черния сфинкс, изчаквайки другите да напуснат района. В мига, когато се извърна, за да последва Изида и Озирис във вътрешността на Сфинкса, шестимата се размърдаха, водени от Носферату.
Жрецът тъкмо посягаше към окачения на шията му медальон, с чиято помощ щеше да затвори вратата, когато Носферату се нахвърли върху него, с вдигнат за удар нож. Върхът на кинжала се заби в гърлото на свещенослужителя и Носферату завъртя рязко дръжката, за да пререже шийната артерия и да му попречи да нададе предупредителен вик.
Кръвта на все още дишащия жрец опръска лицето и дрехите на Носферату. Езикът му се стрелна навън, опитвайки вкуса й. Той премигна и се ококори, усещайки прилив на енергия. Наведе се напред с отворена уста и започна да пие жадно бликащата от раната кръв, докато жрецът издъхна. Кръвта на току-що убит човек се оказа далеч по-вкусна от онази, която му носеха в купа, но и тя не можеше да се сравни с кръвта на Некхбет.
Носферату смъкна медальона от шията на жреца. Върху едната му страна бе гравирано изображение на око в триъгълник. Той навлезе предпазливо в тунела, а останалите го последваха, като прекрачиха трупа на свещенослужителя.
А зад тях, като невидима сянка, се движеше Наблюдателят.
Босите крака на Носферату не издаваха почти никакъв звук, докато напредваше пъргаво в тунела. Чувстваше в тялото си сила, каквато не бе имал никога досега. Зърна малко по-напред високите фигури на Изида и Озирис и спря да си поеме дъх. Огледа се през рамо. Некхбет бе на две крачки зад него, тя се пресегна и го докосна леко по рамото. Допирът й му придаде нова увереност. Ако тази нощ успеят, ще бъдат заедно цяла вечност.
Носферату изчака да ги застигнат и другите и поднови преследването. Пред тях се дочу стържене и тропот, което му подсказваше, че боговете са отворили някоя тайна врата. В подземията тук вратите бяха така изкусно замаскирани, че по нищо не се отличаваха от стените.
Той се втурна към завоя на тунела. В другия край, на двайсетина стъпки от него, от тавана се спускаше каменна преграда. Носферату бе готов за това. Той се хвърли към стесняващия се отвор в стената, стиснал в ръка черния кинжал, който му бе дала странната жена. Пъхна го в процепа, обърнат с острието нагоре. Долният край на плочата опря във върха, тя потрепери за миг, сетне спря своето движение.
Носферату въздъхна облекчено. Надникна през процепа и забеляза сенките на Изида и Озирис на лявата стена. Миг по-късно те изчезнаха. Хвърли поглед през рамо. Некхбет вече бе до него, останалите се бяха скупчили зад нея.
Носферату знаеше, че не бива да губи нито секунда. Без да се двоуми, той се пъхна отдолу и се озова в леговището на боговете. Изправи се и се огледа. Отпред, зад завоя на тунела, мъждукаше светлина, която обясняваше трепкащите сенки преди малко. Единственият звук, който се чуваше, бе от влаченето на наметалото на Некхбет по пода, докато тя се промушваше след него. Изчака една минута, докато очите му привикнат със сумрака и докато останалите се прехвърлят при тях. После тръгна по коридора, вдигнал кинжала пред себе си. Опря гръб в лявата стена и надникна предпазливо зад ъгъла. Стената бе идеално шлифована, дело не на хора, а на богове.
Жреците твърдяха, че боговете са построили Пътищата на Росту още в самото начало, след пристигането си отвъд Средното море. И че има шест дуата (подземни камери), където боговете живеят и държат тайните си източници на сила. Говореше се, че там били скрити невероятни предмети от онази далечна епоха, когато само боговете са ходили по земята или са летели из небесата в своите овални златни колесници. Но сега боговете се криеха в подземия и управляваха с помощта на жреците, сякаш се бояха от нещо. От какво можеха да се страхуват самите богове? Имаше само едно обяснение — от други, по-могъщи богове. Като малък, той бе чувал разкази за кръвопролитна гражданска война, когато боговете се сражавали помежду си и когато била разрушена Атлантида. Това означаваше само едно — че боговете са уязвими.