Зората завари Носферату и Вампир скрити на един от склоновете на платото Гиза, в компанията на странния непознат, който се бе представил като уаджет — дума, която на древния език означаваше око. Намираха се в южната част на падината с Черния сфинкс, сред купчина гигантски гранитни блокове, всеки от тях обозначен за съответното място в строежа на храма на Изида. След като се покатериха върху купчина от блокове и се скриха между два от тях, те извърнаха погледи към падината на Черния сфинкс. Още привечер към съседните села бяха разпратени глашатаи, за да наредят на населението да се събере в подножието на Сфинкса при изгрев слънце.
Носферату бе загърнал отсечената ръка на Некхбет в парче плат и я бе прибрал в малка торбичка на пояса си. За да се защити от ярката светлина на изгряващото слънце, бе омотал друго парче около челото си. Тримата с Вампир и уаджета бяха прекарали нощта в една колиба на брега на реката, близо до мястото, откъдето бяха напуснали Пътищата.
С наближаване на зората Носферату и Вампир започнаха да късат парчета от наметалата си и да ги увиват около оголените части на телата си, за да ги предпазят от слънцето.
Когато то най-сетне изгря, лъчите му озариха две X-образни подпори, върху които жреците бяха сковали платформа. Зад тях се виждаше един от черните саркофази с отворен похлупак. Цялата падина пред и около Сфинкса бе изпълнена с египтяни, които се струпваха така, че да могат да чуват гласовете на жреците. Всички гледаха в една и съща посока — към центъра на падината.
Докато оглеждаше тази, засега застинала, картина, Носферату неволно потрепери при мисълта какво може да е нейното предназначение. Беше преживял триста години затворничество и познаваше добре нравите на боговете. Всички техни идеи бяха извратени.
Вампир се обърна към уаджета.
— Каза ни само, че си уаджет, нищо повече. Как се казваш?
— Името ми е Хаджилил. — Беше дребен човечец с изгоряла и загрубяла от слънцето кожа. Носеше сиво наметало, плътно усукано около тялото му. Лицето му бе покрито със ситни бръчици.
— Какво е уаджет? — попита Вампир.
— Наблюдател.
— А какво е Наблюдател? — продължи да разпитва Вампир.
Хаджилил се почеса по брадата, докато обмисляше отговора си.
— Ние сме един много стар орден, създаден след унищожаването на Атлантида. Първите Наблюдатели са били бивши жреци на аирлианците. След като осъзнали, че са предадени, те се заклели да наблюдават двете враждуващи аирлиански фракции.
— Защо ни спаси? — намеси се Носферату.
— Заради Донхад. Опитвам се да подтиквам събитията в правилна посока, но винаги има неочаквани промени.
— Коя е тя?
— Не съм сигурен. Чух различни слухове. Тя и нейният помощник, войнът Гуалкмай, мразят боговете. Някои казват, че двамата крачат по земята още от времето, когато е съществувала Атлантида. Трудно ми е да го повярвам, защото са човеци или поне изглеждат като такива. Но пак според слуховете тъкмо те са предизвикали избухването на гражданската война между аирлианските богове, при която е унищожена Атлантида. — Хаджилил се усмихна сухо. — Какво ли не говорят хората. Ето защо е най-добре да се наблюдава и записва.
— Но ти ни спаси — не отстъпваше Носферату. Вампир се бе вторачил в Черния сфинкс, търсейки някъде там Лилит, но не изпускаше нито дума.
— Та, както казах — продължи Хаджилил, — опитвах се да възстановя равновесието. Но тя се намеси и реших, че е време и аз да се появя на сцената. Кой знае дали съм бил прав? Често се замислям върху този въпрос. Дали пък нейните действия не са част от предначертаното? Понякога си мисля, че не трябва само да наблюдавам, но и да помагам на такива като нея.
Носферату не разбираше за какво говори човекът до него. Измъчваше го въпросът какво са намислили да правят аирлианците богове със заловените им другари.
Хаджилил бръкна под наметалото и извади къса черна тръба, която допря до окото си.
— Какво е това? — полюбопитства Носферату.
— Имам го от Атлантида — обясни Хаджилил. — Аирлианците ги даваха на корабните капитани, които плаваха из океана.
Подаде прибора на Носферату, който го взе и го пъхна между гънките на усукания около главата му плат. Изненада се, че всичко изведнъж се приближи към него, и премигна, за да се увери, че не е станал жертва на илюзия. Отново опря тръбата в окото си и заразглежда околностите на Сфинкса. Можеше да види дори устните на жреците, които се молеха.