Изправен между разпънатите жертви, жрецът отново се провикна:
— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.
Изтезанията продължаваха, въпреки че гледката бе ужасяваща дори за най-закоравелите. Телата на двете жени се извиваха толкова силно, че гръбнаците им се блъскаха в дървените греди. Писъците им бяха непоносими. Костите на ръцете и краката им се строшиха със сух пукот. Хората се блъскаха напред, завладени от перверзно любопитство.
Чатха издъхна първа, около час след като каишите бяха прекъснали напълно циркулацията на кръв в крайниците й. Слънцето се бе издигнало високо горе, което означаваше, че бе прекарала пет часа в нескончаеми мъки. Лилит бе още жива, макар виковете й постепенно да отслабваха.
Какво щяха да правят с Некхбет? — чудеше се Носферату. Нямаше трети кръст.
Лилит вдигна неочаквано глава и се провикна с дрезгав глас:
— Братко мой! Ако ме чуваш, отмъсти за мен. — Последните й думи бяха прекъснати от болезнен стон и тя увисна безжизнено.
При звука на гласа й Вампир изведнъж дойде в съзнание и на лицето му се изписа огромна болка.
— Сестрице… — той се сгърчи напред и въжетата се впиха в китките му.
Един от боговете направи знак и жрецът се приближи послушно. След като чу нареждането, свещенослужителят се върна между двете тела.
— Има още двама като тези. Още двама, които измамиха боговете. Ако не се предадат, последната пленничка ще бъде наказана така, че да си спомнят за печалната й участ векове наред. — При тези думи жрецът посочи Некхбет.
Други двама жреци я сграбчиха за ръцете и я натикаха в отворения черен саркофаг. Преметнаха верига около кръста й и я оковаха за пода на саркофага. Един от боговете се надвеси над нея и постави металните пластини на ръцете и краката й. После посегна към конусовидната корона и я нагласи на главата. Когато надникна през тръбата, Носферату откри, че за короната са закачени метални жици, свързани със саркофага. След като приключи с това, богът отстъпи назад.
Повече от сто години Некхбет и Носферату бяха обитавали една и съща крипта и бяха споделяли обща съдба. Бяха разговаряли при всяка възможност. В началото си разказваха спомени, но после, когато те се изчерпаха, започнаха да си измислят нови светове, въображаеми места, където двамата ще бъдат заедно.
— Осъдена е на вечно бодърстване — обяви жрецът. — Затворена вътре, лишена от милостта да умре, неспособна да заспи, нито да помръдне дори. Ще присъства на всеки миг от вечността. Освен ако другите двама не се предадат.
Хаджилил положи ръка на рамото на Носферату.
— Ако се покажеш, сигурно си наясно, че и теб те очаква същото наказание. А нея ще я убият. Държат я жива само като примамка.
Носферату погледна през наблюдателната тръба, фокусирайки я върху лицето на Некхбет. Беше изживял сто самотни години, преди да я доведат. Това, на което я обричаха, бе по-страшно от всичко досега. Щяха да я запазят жива, разчитайки да го примамят при нея. Рано или късно планът им щеше да успее. Но не и сега. Не и когато те диктуват условията.
Търпение. Това бе единственото, на което го бяха научили боговете.
Некхбет изви бавно глава, докато очите й се втренчиха в неговите, сякаш знаеше, че се спотайва сред скалите. Тя се усмихна и поклати едва забележимо глава.
Двама жреци спуснаха похлупака на саркофага. Един от боговете се приближи към таблото и натисна с дългите си пръсти няколко знака. Въпреки че бе покрусен от своето безсилие, Носферату се помъчи да запомни последователността. Преди да се върне на мястото си, жрецът отново застана до един от боговете и изслуша указанията му.
— Чуйте това, предатели и убийци. Вие ще бъдете издирени и ви чака още по-страшна участ.
Появиха се въоръжени с копия войници, заобиколиха саркофага, който остана на върха на Черния сфинкс като фар, предназначен да привлича към себе си Носферату. Жрецът последва боговете надолу по стълбите към входа за Пътищата на Росту.
Вампир изви глава към Носферату.
— Никога няма да ти простя за това, което направи днес.
— Ако те бях оставил, сега щеше да си мъртъв.
— Предпочитам да умра, опитвайки се да я спася — рече Вампир.
Носферату не знаеше какво да отговори. Известно време те седяха мълчаливо в сянката на скалната цепнатина, подтиснати от онова, на което бяха станали свидетели.