Носферату често си спомняше за Некхбет и за последния път, когато я бе зърнал. Тя му се бе усмихнала и бе поклатила глава. Жреците казаха, че ще я оставят будна вътре в саркофага. Знаеше, че докато боговете се разпореждат в Египет, няма никакъв шанс да я спаси. Бяха положили саркофага й на върха на Черния сфинкс, за да може примамката да се вижда отдалеч, но и да бъде лесна за охраняване. Не знаеше колко ще я държат там и дали ще я свалят под земята. Не му оставаше друго, освен да чака. Дори Наблюдателят Хаджилил бе уверен, че все някога ще настъпи промяна. А когато това стане, Носферату ще се върне и ще я спаси. Стига да успее да оцелее дотогава.
На третия ден от плаването забелязаха един златист диск да се носи ниско над пясъците на западния бряг. Моряците се хвърлиха на палубата и започнаха да се молят гръмогласно. Носферату знаеше, че аирлианците търсят него и Вампир. Скри се в саркофага, докато дискът кръжеше над тях.
Още два пъти през следващата седмица виждаха диска в далечината и всеки път Носферату пропълзяваше в саркофага.
Нощем се разхождаше по палубата, прекрачвайки телата на спящите моряци. Всяка вечер акостираха край брега, но Носферату рядко рискуваше да слиза на сушата. Гладът му растеше и той знаеше, че удаде ли му се възможност, няма да се сдържи и ще го задоволи.
Уби за първи път около месец и половина от началото на морското пътешествие, когато вече не можеше да потиска глада си и бе започнал да се страхува, че ще се нахвърли върху някого от моряците. Бяха слезли на сушата да попълнят запасите си от прясна вода от една река, разположена малко по-навътре, и вече се връщаха по здрач, когато някакви странни звуци привлякоха вниманието им. Носферату остана очарован от тях — бяха като песента на сирена, примамваща жертвата си в тъмнината.
Същата нощ той напусна кораба и навлезе навътре в сушата. Джунглата го погълна в непрогледния си мрак. Той обаче виждаше чудесно в тъмнината, тъй като бе наследил от аирлианците способността да улавя и най-слабите източници на светлина. По същата причина зениците му не можеха да понасят преките слънчеви лъчи, а кожата му страдаше от тях.
Придвижваше се из джунглата, сякаш винаги бе живял в нея. Очите му възприемаха всички цветове на дъгата и той се любуваше на пищната й красота. Тук гъмжеше от живот и Носферату го усещаше с цялото си същество.
Наскоро бе научил, че притежава и други способности освен великолепното си нощно зрение, също наследени с аирлианските гени. Можеше да тича с бързината на елен, нещо, което откри, когато пресичаше един малък ручей. Няколко дребни животни се подплашиха и той застигна без усилие едно от тях. Узна също така, че може да подскача на височина до пет-шест метра, до някои от по-горните клони на дърветата. С голи ръце успя да прекърши един клон с дебелина двайсетина сантиметра. А когато една треска се заби в дланта му, той забеляза с изненада, че раната заздравя за един час.
Увлечен от възможността да открива способностите на своето тяло, едва не забрави глада си. След около час, през който вървеше по един от бреговете на ручея, стигна до поляна, където бяха построени десетина колиби, заобиколени от бодлива ограда, в която имаше само един отвор, закрит от грубо скована дървена врата. Носферату застина неподвижно, озъртайки се наоколо, докато засече някакво движение. Младо момче, с кожа, тъмна като нощта, и копие в ръка, обикаляше бавно от вътрешната страна на оградата, надзъртайки от време на време навън. При мисълта за кръвта, която струеше из жилите му, Носферату почувства, че гладът му расте. Кръвта, с която жреците го хранеха в подземията, бе винаги студена и гъста, взета най-малко час или два по-рано. Но прясната кръв, бликаща от току-що отворена рана, бе нещо друго.
Носферату изчака, докато момчето стигна отсрещната страна, и прескочи без усилие бодливата ограда. Притаи се, скрит в сенките, докато момчето се приближаваше. Когато бе на няколко крачки от него, Носферату се метна и го повали, като притисна с една ръка устата, а с другата изтръгна копието от ръцете му. Зъбите му се впиха в кожата на шията. Почти веднага бе възнаграден с бликналата в устата му прясна и топла кръв, която удесетори силите му. Момчето се съпротивляваше отчаяно, но усилията му бяха напразни.
През пелената от наслада Носферату дочу кучешки лай, но нямаше сила на света, която да го отдели от този живителен фонтан, който следваше пулсациите на младежкото сърце. Вдигна очи едва когато чу силни викове. Беше заобиколен от десетина войници с копия. Те отстъпиха ужасено назад, когато видяха окървавеното му лице. Блестящите му очи и бледата кожа му придаваха вид на демон. Носферату се разсмя, вдигна потръпващото тяло и го запокити към тях. Хората отскочиха уплашено назад, а той се прехвърли през оградата и изчезна в джунглата, преди да успеят да го нападнат.