На зазоряване Носферату вече бе на кораба, като преди това се изкъпа в морето.
Втория път гладът му се пробуди след около месец. По това време вече бяха слезли далеч на юг покрай бреговете на Африка, бяха подминали две покрити със сняг планини, а джунглата бе сменена с открити равнини. Все по-често моряците мърмореха, че е време да обръщат назад, но той настояваше да продължат, като подкрепяше доводите си с още злато — всеки от тях вече притежаваше по едно малко състояние.
Тъй като бреговете, край които плаваха, бяха безлюдни, следващата жертва на Носферату бе един от моряците. Нещастникът бе нападнат през нощта, Носферату го зашемети, а сетне го свали на брега, където му изпи кръвта и скри трупа. На сутринта другарите му изпаднаха в паника. Носферату не каза нищо, само посочи с пръст на юг, след което се прибра в саркофага и се затвори, защото подозираше, че са намислили да го убият и да му вземат златото. Изчезналият бе сред най-настойчивите поддръжници на идеята да се връщат и другите моряци решиха, че може да е напуснал кораба и да е тръгнал обратно.
След още две седмици заобиколиха един брулен от ветрове и бури нос и поеха на север. Носферату осъзна, че се намират от другата страна на континента, на който бе разположен Египет. Дали бе достатъчно далеч от аирлианците?
Не след дълго уби и втори член от екипажа. Останалите четирима бяха завладени от ужас и суеверие. Целия ден се криха на кърмата, където си шушукаха, докато корабът се носеше на север. Бреговете тук бяха негостоприемни, а страната — планинска, насечена от клисури и лишена от растителност. Запасите им от вода и храна бяха на привършване. Носферату усещаше, че скоро вече няма да може да издържа без кръв. Същата нощ взе третата жертва и след като източи колкото можа от кръвта, хвърли тялото зад борда. Акулите веднага се погрижиха за останките.
Утолил жаждата си, той се прибра в саркофага и както винаги залости отвътре похлупака. Постепенно се унесе в дрямка, сънува Некхбет и някакви неясни кошмарни видения.
Събуди се, когато главата му се удари в капака на саркофага. Все още сънен и объркан, разпери ръце, за да се опре на стените. Саркофагът се претърколи на една страна, спря за миг, сетне се претърколи на обратната. Продължи да се люшка.
Изведнъж Носферату осъзна какво се е случило. Бяха го хвърлили зад борда. Завладян от паника, той започна да вика и ругае. Беше разчитал на техния страх, но се оказа, че е сгрешил. Даваше си сметка, че ако отвори капака, водата ще нахлуе вътре и ще го потопи, а останалото ще свършат акулите.
Не му оставаше друго, освен да чака.
Беше далеч по-лошо от времето, когато го държаха затворен в саркофага в недрата на платото Гиза. Тогава поне знаеше, че веднъж в месеца ще отворят, за да го нахранят, и тогава ще види Некхбет. А сега бе затворен, без надежда да получи храна, с топящи се сили, изтощен от борбата да се справи с постоянното люшкане.
През следващите няколко часа саркофагът неведнъж се преобръщаше наопаки. От време на време вълните поутихваха и той предполагаше, че е излязъл извън зоната на бурята. В тези моменти заспиваше от изтощение, но неизменно се събуждаше от поредното люшкане.
Нито веднъж не се поддаде на отчаянието. Както и на изкушението да отвори капака и да приключи с мъките си.
Преследваше го образът на Некхбет, каквато бе последния път, когато я видя. Можеше да понесе хиляда подобни бури, само и само да я спаси от участта, на която я бяха обрекли.
Носферату се пробуди стреснато, когато отново бе запокитен към стената на саркофага. Подпря се с ръце и крака, готов да издържи поредната серия от люшкания, но цареше мъртвешко спокойствие. Не смееше дори да си поеме дъх. Абсолютна неподвижност. Почти бе забравил какво е да си в пълен покой.
Вдиша дълбоко, пренебрегвайки вонята, с която тялото му бе изпълнило саркофага, и посегна към ключалката. Похлупакът се отмести встрани и в същия миг през отвора нахлу вода. Завладя го паника, но потокът секна почти веднага. Нов плясък и нов прилив на вода. Почти бе готов да затвори похлупака, но осъзна, че и този път саркофагът не се бе раздвижил. Навън бе нощ. През отвора се виждаха блещукащи звезди.
Носферату изтика похлупака докрай и седна.
Саркофагът бе заседнал върху каменист, блъскан от прибоя бряг. Над него се издигаха високи и стръмни скали. Той се измъкна и стъпи на солидна земя — за първи път от месец насам. Огледа се. Нямаше и следа от растителност, само голи, негостоприемни скали. Никакви признаци на живот, нямаше дори птици в небето.