Откъм морето.
Носферату се намръщи. Кръв във водата? Той изпълзя до брега. Една студена вълна го блъсна в лицето, но той продължи, докато заплува в океана. Вдигна глава и отново подуши. Определено миришеше на кръв. Беше вече близо.
Зарита отчаяно с крака, изтласквайки се напред. Глътна малко вода, този път усети вкус на кръв и в устата си. Приближаваше се.
Извика уплашено, когато нещо се отърка отдолу в него. Погледна и видя издължен сивкав силует. Една гръбна перка разпори водата близо до него. Акула. Те също бяха подушили кръвта. Или може би те я бяха пролели? Беше съвсем близо до източника. Цялото му тяло го усещаше.
Нещо го удари отляво и той понечи инстинктивно да се отдръпне, но после осъзна, че тялото не помръдваше. Приближи се. Беше делфин с разпорен корем. И тогава чу и почувства какво го заобикаля — треската на изгладнелите акули, които разкъсваха трупа на делфина. И писъците на останалите делфини, които отбиваха атаките на акулите, опитвайки се да защитят малките си.
Без да обръща внимание на обкръжилите го гладни морски чудовища, Носферату се вкопчи в разкъсания труп. Заби разтреперани пръсти в податливата плът и намери една вена. Кръвта шурна право в устата му и той започна да я поглъща жадно.
Нещо го удари в крака, но той не се отмести и продължи да се храни. Усещаше как с всяка глътка силите му се възстановяват. Когато червеният фонтан секна, той пусна разръфания труп, оставяйки на акулите да го довършат. Зърна друг току-що убит делфин, доплува до него и повтори процедурата. Направи го общо четири пъти и след всяко хранене се чувстваше все по-силен.
Акулите не му пречеха, вероятно долавяйки инстинктивно, че и той като тях е ловец, надарен с първична сила и склонност да убива и да търси кръв. А може би усещаха, че е по-силен от тях и ще е най-добре да го избягват.
Носферату се обърна към брега. Стомахът му бе пълен с кръв от делфините. Чувстваше се укрепнал, но му се гадеше. Доплува до брега и се изправи, като се олюляваше. Течението тук вървеше на север. Обърна се и закрачи на юг, към мястото, където бе оставил саркофага.
Изведнъж падна на колене и повърна смес от кръв и морска вода. Виеше му се свят, усещаше мъчителни конвулсии в стомаха. Едва сега осъзна, че се нуждае само от човешка кръв. Беше се подкрепил, но нямаше да оцелее дълго.
Стигна до саркофага и пропълзя вътре. Все още му се гадеше. Беше изпил толкова много кръв, а бе спечелил толкова малко.
Следващия ден прекара в саркофага, обмисляйки плановете си. Излезе надвечер и се изкатери до върха на крайбрежните скали. Когато погледна към сушата, откри, че го заобикаля все същата безжизнена, скалиста пустиня. Съмняваше се, че ще намери човешко същество на стотина мили наоколо. Дали да рискува да пресече пустошта, докато открие хора? След като съзерцава известно време окаяния пейзаж, Носферату се обърна към океана. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само пусти, негостоприемни брегове.
Вече не се съмняваше, че единственият път минава по море. Там поне можеше да намери храна.
Отново се извърна към сушата и се загледа на север, сякаш някакъв невидим фар привличаше вниманието му в тази посока. Знаеше, че там някъде е разположен Египет. Там го чакаше Некхбет. Не беше достатъчно само да оцелее. Трябваше да събере достатъчно сили, за да може да пропътува разстоянието до там. Тази нощ прекара на скалите, но малко преди зазоряване се спусна долу и се скри в саркофага.
На следващата вечер отново се изкатери горе и се зае да наблюдава океана. Повтори го три поредни нощи.
Търпението му бе възнаградено четвъртата нощ. Малко след смрачаване, тъкмо когато се бе изкатерил на скалите, той зърна светеща точица на хоризонта на север. Веднага разбра какво е — фенер на кораб, акостирал някъде там, за да прекара нощта. Носферату се отправи в тази посока, като се придвижваше по скалите.
Отне му четири часа да стигне източника на светлина. Дървена рибарска гемия бе изтеглена върху пясъчния бряг и на мачтата й блещукаше самотен фенер. Полегнала на една страна, тя бе дълга пет-шест метра, без надстройки, с по едно голямо гребло от всяка страна на корпуса. Носферату преброи трима души екипаж, двама спяха на носа, а третият бе на вахта при фенера.
Той заобиколи от юг, докато се отдалечи на около двеста метра. Спусна се на плажната ивица и обмисли плана си. Сърцето му туптеше, не толкова от усилието, колкото от близостта на жадуваната човешка кръв. Подушваше съвсем ясно мириса на хора. Запълзя към гемията, но спря, когато вахтеният събуди един от спящите.
Двамата си смениха местата и измореният наблюдател се загърна в наметалото. Неговата смяна подпря сабята си на мачтата, скочи от борда и закрачи с вдървена походка към скалите. Носферату се надигна, без да губи време, и се прокрадна безшумно зад жертвата си. Морякът стъпи върху камъните и започна да се облекчава. Носферату се изправи зад него, стисна устата му с ръка, а с другата притисна ръцете му към тялото. След това изви глава и заби зъбите си в шията на нещастника, разкъсвайки жадно плътта.