Некхбет.
Носферату бе завладян от чувството, че усеща близостта й като нещо осезаемо, което извираше от земята. Тя беше жива!
Нямаше никакво съмнение в това. Веднага щом влязоха в тунела, усещането се засили. Въздухът бе неподвижен и сух, докато се спускаха към сърцето на Голямата пирамида.
Той чу, че Каджихи брои шепнешком. След около четвърт миля Наблюдателят спря внезапно. Постави пръстена си в една цепнатина и в стената се отвори скрита врата.
— Побързайте — подкани ги Каджихи.
Шмугнаха се през вратата и Каджихи я затвори зад тях.
— Вече си в Пътищата — обяви той.
Носферату се завъртя, оглеждайки бавно двата каменни коридора. Не се съмняваше накъде трябва да върви.
— От тук — посочи.
Другите трима го последваха. Стигнаха до едно разклонение и Носферату сви инстинктивно надясно. Некхбет бе близо, съвсем близо. Усещаше я с цялото си същество.
Свиха зад следващия ъгъл и Носферату позна мястото, откъдето бе избягал с другарите си преди толкова много години. Затича се, а останалите го последваха, но изведнъж Каджихи спря и им даде знак да пазят мълчание.
Носферату почти бе готов да го пренебрегне, но здравият разум надделя. Каджихи посочи ушите си, подсказвайки му да наостри слух. Носферату завъртя глава. Чуваше се стържене на метал в камък, което се приближаваше. Каджихи се просна на земята и се покри със сивото наметало, давайки им знак да последват примера му. Макар и неохотно, Носферату направи същото.
Звукът се усилваше, приближаваше се. Носферату можеше да си представи до най-малки подробности златистата сфера с черните крака. Тялото му се напрегна. Машината бе съвсем близо до тях, вече ги подминаваше. Шумът й постепенно отслабна и Носферату се размърда, нетърпелив да продължи. Отметна наметалото и понечи да стане, но Каджихи го дръпна за ръката и поклати глава.
И този път Носферату го послуша, макар и неохотно. Минутите се нижеха бавно. После го чу отново. Същото метално стържене. Отново идваше към тях. Машината се връщаше по коридора.
Веднага щом звукът утихна за втори път, Носферату скочи на крака. Вече нищо не можеше да го задържи. Затича се в тунела и спря пред металните решетки на криптата. Вратата бе отключена, той я бутна и прекрачи. В неговата крипта имаше само един черен саркофаг, покрит с дебел слой прах. Бяха върнали Некхбет тук долу много отдавна.
Носферату плъзна ръце по капака, сякаш можеше да почувства плътта й през студения метал. Каджихи и двамата бедуини го наблюдаваха мълчаливо. Носферату се надвеси над горния край на саркофага и изтри внимателно прахта от контролното табло.
— Трябва да побързаме — прошепна Каджихи.
Колкото и да жадуваше да отвори саркофага и да види любимата си, Носферату знаеше, че Наблюдателят е прав. А и до зазоряване имаше много време. Той даде знак на двамата бедуини да вдигнат саркофага. Каджихи вече бе отвън в коридора и показваше пътя. Носферату вървеше най-отзад, за да държи саркофага под око.
Напуснаха Голямата пирамида тъкмо когато небето на изток започна да порозовява. Минаха по същия път между каменните блокове и се върнаха на мястото, където ги очакваха другите четирима бедуини. Носферату им нареди да завържат саркофага за две от свободните камили. Накрая се обърна към Каджихи и му каза:
— Сега вече можеш да се върнеш към задълженията си, Наблюдателю.
Кносос, Крит, 1450 г.пр.Хр.
Седем момчета и седем момичета. Всичките непорочни.
Корабът от Атина достави годишната лепта на продълговатия каменен пристан на Ираклион. Войници обградиха младежите и девойките и ги отведоха при очакващите ги каруци. Натовариха ги и процесията пое към града, озарена от трепкащите факли, които държаха стражите. Макар да бе само късен следобед, улиците бяха пусти, а прозорците на къщите — затворени. Никой не смееше да погледне обречените младежи, защото дори само видът им носеше лоша поличба. Каруците продължиха към хълмовете, където се издигаше дворецът на Кносос. Дворецът не бе заобиколен от стена — още един знак за безкрайното могъщество на островния цар. Минойският флот властваше над всички околни морета и нито един вражески кораб не би дръзнал да доближи острова.
На върха на най-високата дворцова кула една тъмна фигура гледаше към приближаващата процесия от светлини. За всичките си поданици той бе известен като цар Минос, властникът на Крит и множеството заобикалящи го Цикладски острови. Говореше се, че бил син на Зевс и царската дъщеря Европа. Нито един обитател на острова не помнеше деня, когато бе встъпил във власт, но шепнешком разправяха, че живеел в двореца от 350 години. Някои дори твърдяха, че по-отдавна. Носеха се слухове, че е син на божество.