Разбира се, всичко това бе вярно само донякъде.
Вампир отметна качулката, която прикриваше челото му, и погледна към звездите. Усещаше как се надига жаждата за кръв с приближаването на кервана с даровете на атиняните. Вземаше по една жертва на месец, в тайния Лабиринт, който бе накарал да построят в подземията на двореца, далеч от очите на любопитните. Позволяваше си по две жертви само в изключителни случаи — като например годишнината от смъртта на Лилит.
Беше дошъл на острова преди петстотин години. След като напусна Египет, взел със себе си само саркофага, той тръгна да изучава бреговете на Средиземно море. Достигна чак до Черно море, пътува из Русия, където остана доста години. Видя и научи много, но омразата му не намаля.
Накрая, изморен от пътешествия, той се вслуша в съвета на Сянката на Аспасия, скри саркофага в една пещера на гръцкия бряг и легна в него, настройвайки го за продължителен сън. Събуди се петстотин години по-късно. Върна се в Египет, където научи, че аирлианците са изчезнали и сега управляват техните Сенки. Но с течение на времето Сенките предадоха властта на хората. Вампир възнамеряваше да проникне в Пътищата на Росту и да избие останалите четирима аирлиански богове — ако наистина се бяха скрили там, — но се появи Сянката на Аспасия и той бе принуден да напусне тази древна земя и отново да поеме пътя на скитничеството.
През следващите години остави след себе си кървава пътека от убийства — правеше го колкото за удоволствие, толкова и да отмъщава на хората.
Постепенно осъзна, че се нуждае от власт и сила, ако иска някой ден да си отмъсти на боговете и да прогони Сенките. Пристигна на този остров, където не след дълго взе властта. Първо в едно селце, после в друго, обединявайки отделни групички от неверници и престъпници, докато накрая целият остров му се подчини.
Управляваше чрез страх, което бе много подходящо, когато трябваше да подчиняваш хората. Най-малката съпротива срещу властта му се наказваше с изтезания и смърт. Беше екзекутирал всички строители на Лабиринта, за да запази тайната му. Съдбата на девойките и младежите, които му пращаха като данък всяка година, оставаше предмет на най-различни догадки. Някои твърдяха, че подземията били обитавани от получовек-получудовище, което се хранело с плътта им. Вампир не полагаше никакви усилия да разсее тази мълва. Още една причина да се боят от него и да му се подчиняват.
Предполагаше, че ще са му нужни още четирийсет години, през които да разширява своето царство, преди да набере достатъчно мощ, за да се опълчи на Египет. Ако за хората това бе цял един живот, за Вампир бе само миг.
Керванът навлезе в двореца и се изгуби от погледа му. Вампир напусна наблюдателната площадка на кулата и заслиза надолу. Подмина приземното ниво и продължи към тунелите, които бе наредил да прокопаят отдолу. С наближаването на Лабиринта жаждата му за кръв нарастваше. Знаеше, че войниците вече са натикали младежите в преддверието, от което водеха четири врати. През всяка от тях се стигаше до Лабиринта, но жертвите не го знаеха. Вратите се отваряха навътре, но от другата страна нямаха дръжки. През изминалите петдесетина години Вампир бе наблюдавал преддверието през скрит отвор, наслаждавайки се на паниката на своите бъдещи жертви. Те неизменно избираха една или друга от вратите. Понякога всички поемаха заедно, друг път групата се разделяше. Но всички свършваха в Лабиринта.
Беше наредил на различни места в Лабиринта да се спуска храна — два пъти дневно. Имаше и кладенци. Веднъж месечно Вампир слизаше да ловува. Една по една жертвите падаха в ръцете му, а оцелелите се изпълваха с растящ, неописуем ужас.
Досега никой не бе избягал.
Тази нощ щеше да вземе първата от тях.
Той се приближи към голямата каменна плоча в дъното на помещението. Постави ръка на определеното място и плочата се отмести, разкривайки тъмен проход. Вампир се промуши през отвора и плочата се спусна зад него. Намираше се в Лабиринта.
Застана неподвижно, напрягайки слух. Долови някакъв странен шум, какъвто не бе чувал никога досега. Идваше отдолу — изпод земята.
Вампир се олюля, когато камъните под краката му се разтърсиха. Оглушителен грохот изпълни подземията. Той вдигна глава и видя, че върху него се стоварва огромен скален къс.
4.
Африка, 1450 г.пр.Хр.
Некхбет. Носферату усещаше присъствието й в саркофага, влачен върху скованата носилка от две камили. Слънцето печеше през превръзката, която бе омотал върху очите си. Навлизаха в Голямата пустиня, оставяйки Гиза зад себе си. Движеха се на юг, следвайки отдалече бреговете на Нил. Един от бедуините вървеше отзад и замиташе следите им с палмов клон.