Каджихи не промълви нито дума, когато Носферату и хората му поеха на юг. Веднага щом се изгубиха от погледа му, той изтича в къщата. Жена му и децата ги нямаше, щяха да се върнат само ако им прати вест. Извади един празен папирус и описа срещата с Носферату. Нави го, пъхна го в бамбуковия калъф и го запечата с восък, а накрая притисна отгоре пръстена си. Бяха се натрупали доста бамбукови калъфи с докладите му от последните петнайсет години. Скоро щеше да ги изпрати в щаба на Наблюдателите в Англия.
Когато вдигна глава, видя пред себе си човек — не, не беше човек, а по-скоро създание с човешки черти. Позна го веднага, макар да не го бе виждал никога досега.
Наведе глава, избягвайки погледа на новодошлия.
— Ти ли си Каджихи, Наблюдателя, уаджета?
Каджихи кимна.
— Сянко на Аспасия.
— Имал си посетител. — Сянката на Аспасия приседна с кръстосани крака на земята. Приличаше на Носферату — висок, слаб, със зловеща усмивка. Единствената разлика бе, че косата му бе гарвановочерна.
— Откъде разбра?
— От слизането ви в Пътищата на Росту.
Каджихи кимна отново.
— Кой е той?
— Носферату.
— Ах, легендата става действителност. Помня, когато убиха Изида и Озирис. Двама от престъпниците успяха да се измъкнат. Срещах единия няколко пъти. Вампир. Но това бе много отдавна — добави той тихо, сякаш на себе си. — Какво искаше твоят посетител?
— Взе черния саркофаг. Каза, че вътре е любимата му.
Сянката на Аспасия поклати глава.
— Некхбет. И къде отиде?
— Тръгна към пустинята.
— Интересно.
Каджихи продължаваше да гледа в земята. Очакваше Сянката да си тръгне. Не беше изключено преди това да го убие.
— Какво написа? — попита Сянката на Аспасия и посочи бамбуковите калъфи.
— Доклад за последните събития.
— Може да се окаже полезен — разсмя се неочаквано нощният гост и се надвеси над него. — Наблюдателю.
Каджихи вдигна неохотно глава.
— Да?
— Пътищата на Росту не са място за теб и за неживи. Разбра ли ме?
— Да.
Но Сянката на Аспасия вече си бе тръгнал, преди да чуе отговора.
Последното нещо, за което си мислеше Носферату, докато се движеха на югозапад, бяха Наблюдателите, докладите или Сянката на Аспасия. Слънцето се издигаше високо над хоризонта и лъчите огряваха всяко ъгълче на равната пясъчна пустиня. Той нави още един тюрбан около лицето си, надявайки се да предпази кожата и очите си. Яздеха целия ден, стараейки се да се отдалечат от Гиза. Не виждаше почти нищо изпод плътния слой превръзки и бе оставил на бедуините да го водят към Голямото пясъчно море. Когато ги попита колко път има до другия му край, те само поклатиха глави и заявиха, че следващата им цел е един оазис. Постепенно Носферату осъзна, че представата им за пътуване е коренно различна от неговата, но не познаваше достатъчно добре езика им, за да се разберат.
Носферату яздеше зад двете камили, които теглеха саркофага на Некхбет. Вече не се съмняваше, че е жива, не знаеше само в какво състояние ще я намери.
По негово настояване продължиха да се придвижват и през нощта, и най-сетне, малко преди изгрев слънце, стигнаха един неголям оазис. Носферату изпитваше глад, но знаеше, че се нуждае от придружителите си, за да оцелее в пустинята. Бедуините бяха странен народ, те не признаваха нито египетските богове, нито могъществото на фараоните, а дните им минаваха в несекваща борба за живот. За тях времето се измерваше в разстоянието до следващия кладенец.
Веднага щом слънцето изгря, Носферату легна до саркофага на Некхбет и се зави с одеяло въпреки жегата. Когато опря длани в стената, откри с изненада, че металът е съвсем хладен. Постепенно се унесе в сън, надвит от изтощението и умората, натрупали се през последните няколко дни.
Събуди се по здрач. Отметна завивката и размота тюрбана от главата си. Въздухът бе хладен, пясъкът бързо отделяше натрупаната през деня топлина, а откъм откритата пустиня подухваше слаб ветрец. От другата страна на кладенеца бедуините варяха месо, без да обръщат внимание на Носферату и неговия саркофаг. Когато се стъмни съвсем, Носферату се изправи до горния край на саркофага. Докосна таблото и то засия в зелена светлина. Ръцете му трепереха. Опита се да се овладее, но не можа. Знаеше, че трябва да изчака. Нямаше никакъв смисъл да отваря саркофага още сега. По-важно бе да прекосят пустинята. Но тя бе там отдолу, толкова близо и само похлупакът ги разделяше след всичките тези дълги и мъчителни години.