Натисна няколко поредни хексагона. Чу се съскане и капакът се отмести встрани.
Беше хубава като първия път, когато я бе видял — в нощта, в която я докараха в криптата. Лицето й бе скрито от дълга червеникава коса. Очите й бяха склопени. Беше омотана в бяло платно, същото като онова, с което я бяха донесли тогава. Устните й бяха леко разтворени и се виждаха малките й, идеално оформени зъби.
Носферату положи длан на челото й, точно под металния обръч. Кожата й бе хладна. Премести ръка към устата й. Не усети нищо. Гърдите й също не се повдигаха, но той знаеше, че е жива. Металната корона все още бе на главата й и той внимателно я отмести.
Знаеше как да й вдъхне живот. По същия начин, по който го бе направила тя преди много години.
Но беше твърде слаб. Измъчваше го жажда. Вдигна глава и погледна отвъд кладенеца, към наклякалите бедуини. Едно мускулче на бузата му затрептя. Прокара пръсти по лицето на Некхбет, удивлявайки се колко е гладка кожата й. Сърцето му затуптя. Как жадуваше само да може да разговаря с нея, да чува гласа й.
Не, щеше да бъде грешка. Налагаше се да бъде търпелив.
Носферату отстъпи назад. Когато заобиколи кладенеца, шестимата бедуини спряха да ядат и вдигнаха глави към него. Въпреки слабостта му близостта на Некхбет го изпълваше със сила и енергия, каквато не бе познал дори когато пи от кръвта на Озирис. Шестте кинжала, един от които бе погубил Озирис, бяха затъкнати в пояса му.
Пръв надуши опасността водачът на бедуините, който сграбчи ятагана си. Острието още не се бе издигнало нагоре, когато един от кинжалите на Носферату се заби в гърлото му. Водачът се олюля назад, сграбчил окървавената дръжка. Носферату метна втория кинжал с другата си ръка, а междувременно извади третия. Четирима от бедуините бяха мъртви, преди да успеят да му дадат отпор. Последните двама завъртяха ятагани, когато мяташе петия кинжал. Един от тях успя да отбие хвърчащото към него острие и се хвърли в атака.
Вторият хукна накъдето му видят очите.
Носферату избегна бързите удари на ятагана, наведе се рязко и обгърна с ръце тялото на бедуина. Оголи зъби и ги впи в шията на жертвата, всмуквайки бликналата кръв. Както винаги досега, от този момент нататък двубоят ставаше неравностоен — Носферату набираше сили, докато жертвата бързо ги губеше. Докато смучеше кръвта, проследи с крайчеца на окото посоката, в която бе побягнал последният бедуин. Когато кръвта секна, захвърли безжизненото тяло и се втурна след беглеца. Изпълнен с енергия от погълнатата топла човешка кръв, го застигна бързо от другата страна на дюната и го повали. Мъжът опита да се съпротивлява, но Носферату го обезвреди с един силен удар по главата. После го отнесе при саркофага. Вдигна го и го напъха вътре, до тялото на своята любима. Проби с върха на кинжала шийната артерия, но запуши отвърстието, за да не изтече кръвта. Сетне извърна главата на Некхбет към раната. Отдръпна пръст и зачака. Първият признак на съживяване бе пърхането на ноздрите й. Очите й все още бяха затворени, но вече бе подушила кръвта. Тя размърда в просъница глава и долепи устни до раната.
Некхбет изсмука кръвта на бедуина за по-малко от минута. Носферату забеляза с почуда бързината, с която поруменяха страните й и започнаха да се повдигат гърдите й. Клепачите й трепнаха и очите й се втренчиха в неговите. Тя се усмихна и разтвори окървавените си устни, показвайки алените си зъби. Той се наведе и я целуна по устата, усещайки вкуса на кръвта.
Осем дни. И все още не се виждаше краят на пустинята. Носферату се загледа към озарените от лунна светлина дюни. До него яздеше Некхбет, две камили зад тях влачеха саркофага. Тревожеше се, че тя доста бързо губи сили. Проклинаше се, задето не бе запазил неколцина от бедуините за по-късно. Беше предположил, че все ще срещнат някоя жертва в пустинята. Но цели осем дни не видяха живо същество.
От глад мислите му ставаха трескави и объркани. Имаше чувството, че не се движат, че стоят на едно и също място. Ориентираше се по звездите и държеше посока на юг. Колко още ще вървят из тази пустош? Знаеше, че Нил е на изток. Където има вода, там има и хора. Но царството на Египет се простираше далеч на юг по поречието на реката.
Дните бяха истинска благодат. Двамата с Некхбет се криеха в саркофага, лежаха един до друг и се докосваха. Дори задухата не можеше да прогони радостта му от близостта на любимата.