Но ако не намереха скоро храна, пустинята щеше да изсмуче силите им.
— Пий от кръвта ми, и продължавай.
Носферату дръпна юздите, стреснат от думите на Некхбет.
— Никога вече — завъртя глава той.
— Ти се върна за мен и ме освободи от дългия сън. Няма по-силно доказателство за любовта ти.
— Тежко ли беше? — попита, за да смени темата.
— Можех само да лежа и да мисля. Металните пластини на ръцете и краката ми се отпускаха само за няколко минути на всеки двайсет и четири часа — колкото да размърдам крайници. Това бе единственият начин да отмервам хода на времето. В началото мислех, че ще полудея. Спомнях си всички наши разговори. — Тя се усмихна. — Това ме крепеше. Започнах да разговарям с теб. Говорехме за най-различни неща. Освен това си измислях разни места, които ще посетим заедно. Красиви пейзажи, на които да се любуваме.
Носферату мълчеше. Той също бе прекарал дълги години затворен в саркофаг, но тогава го будеха и го хранеха редовно, и тези мигове очакваше с нетърпение, защото щеше да зърне Некхбет. Не можеше да си представи как е прекарала тя в затвора си шест хиляди години. Времето, през което бе спал дълбоко. Той сръга камилата.
— Заедно ще се измъкнем от пустинята. Обещавам ти.
Некхбет се усмихна тъжно и едва забележимо поклати глава.
— Ти не разбираш. Спаси ме от участ, по-страшна от смъртта. С радост ще стана част от пустинята. Имах седем дни и седем нощи с теб. Това е по-ценно от цял един живот.
— Ще продължим заедно, дори ако трябва да загинем — отвърна кратко Носферату.
Но когато настъпи следващата нощ, осъзна, че ще им е последната. Губеха твърде много сили, а нямаше откъде да попълнят запасите си. Биха могли, разбира се, да влязат в саркофага на Некхбет и да прекарат там няколко стотици години, с надежда, че когато се пробудят отново, светът около тях ще се е променил към по-добро. Но имаше само една корона и един комплект метални пластини.
— Пий от кръвта ми, а сетне ме постави в саркофага — предложи Некхбет. — Това е единственият начин да оцелеем и двамата.
Малко преди зазоряване той уви с плат саркофага, за да го предпази от преките лъчи на слънцето, сетне двамата влязоха вътре. Прекараха деня прегърнати, разговаряйки шепнешком за бъдещето, което ги очакваше в един свят, изпълнен със зеленина и живот, където нямаше да се страхуват от аирлианските богове.
Когато температурата вътре започна да спада, те разбраха, че скоро ще се свечери. Некхбет нямаше повече сили да язди. Не можеше дори да излезе от саркофага.
— Трябва да подготвим някакъв план за бъдещето — подхвана тя.
— Нали за него говорим… — отвърна Носферату, но тя го накара да млъкне, като постави пръст на устните му.
— Досега фантазирахме. Светът е далеч по-сурово място. Ти сам ми каза, че има най-различни същества, които искат да ни убият. Онези, които чакат. Водачите. Дори боговете, които сигурно се спотайват някъде там. Твърде дълго чаках. Искам да спя. Жадувам за истинска почивка. За времето, в което ще бъда свободна. Има и още нещо… — тя млъкна.
— Какво? — подкани я Носферату.
— Твърде много пъти са точили кръв от мен. Без кръвта на боговете, като онази, която вкусихме от жилите на Озирис, започнах да остарявам. Не колкото хората, но по-бързо от теб, моя любов.
— Не зная къде са боговете — отвърна Носферату, който се досети накъде клони разговорът.
— Това ще е твоята задача. Ако ме обичаш, ще поемеш на плещите си тази отговорност. Ще наблюдаваш света и ще чакаш да настъпи моментът, когато да ме събудиш, за да пия от кръвта на боговете.
Носферату си даваше сметка, че тя е права. Ако искаха да живеят заедно, трябваше да преодолеят тези трудни времена. Притисна я към себе си, губейки безценни секунди от времето за пътуване след падането на мрака.
Тя се освободи от обятията му.
— Време е. Пий за последен път от мен.
— Ти каза…
— За последен път — повтори със заповеден тон. — За мен няма значение, защото след това ще заспя, а ти ще имаш сили да продължиш.
Носферату отметна превръзката от шията й и допря устни до клапата. Още с първата капка кръв тялото му започна да се изпълва със сила. Пи съвсем малко, колкото да му стигне за няколко дни. После излезе от саркофага и я погледна. Очите й бяха затворени, кожата — съвсем бледа. Наведе се и нагласи короната и пластините.
— Сбогом, моя любов — промълви тихо. — Ще те събудя, когато и двамата ще можем да живеем свободно.
Устните на Некхбет се сгърчиха в мъчителна усмивка. Нямаше сили дори да му отговори. Носферату затвори бавно капака. После се приближи към таблото. Докосна няколко хексагона, нареждайки на извънземната машина да приспи неговата любима за дълго време.