Нагласи въжетата, с които саркофагът бе привързан за седлата на камилите. Метна се на камилата си и се отправи на юг. Огромна и непоносима самота го обгръщаше.
Призори пустинята изглеждаше все така безлюдна. Носферату прекара деня скрит в сянката на саркофага. Веднага щом слънцето залезе, той потегли отново. Някъде към полунощ се изкатери на върха на една висока дюна и погледна на юг. На хоризонта се мержелееше сребриста мъгла. Не знаеше какво е всъщност, по-важното бе, че я нямаше там предишните нощи. Всяка промяна беше за добро.
Пришпори камилата натам, а другите две едва успяваха да го следват. След около час мъглата не изглеждаше по-близо и Носферату започна да се безпокои дали не е станал жертва на мираж. След още няколко часа тя все още бе на хоризонта, но лежеше по-ниско и той разбра какво е в действителност. Там някъде пустинята свършваше и започваше гора. Малко преди зазоряване наистина зърна тъмна линия на хоризонта. Където имаше растителност, там живееха и хора. А където имаше хора, щеше да намери и кръв.
Кносос, Крит, 1450 г.пр.Хр.
Цареше непрогледен мрак. Беше тъмно като във вътрешността на саркофага. Вампир завъртя бавно глава, опитвайки се да долови и най-слабия източник на светлина, докато се ориентираше пипнешком. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Нямаше никаква представа, но гладът го измъчваше.
Помъчи се с цялата си нечовешка сила да премести каменния блок, който затискаше краката му, но не успя. Не усещаше никаква болка, но и не можеше да помръдне крайниците си. След няколко безуспешни опита затвори очи и се отпусна на земята.
Не можеше да определи от колко време лежи затиснат в собствения си лабиринт. Трябва да бяха минали няколко дена. Може би дори седмица. Гладът му нарастваше с всеки изминал час. На няколко пъти прави опити да се освободи, но само пилееше и без това оскъдните си запаси от сили.
Понякога чуваше гласове, но в просъницата, в която пребиваваше, не можеше да е сигурен дали не са породени от трескавото му съзнание. Охраната не знаеше къде се намира, а и да се досещаха, че е в подземията, едва ли щяха да слязат. Господството чрез страх имаше и своите неблагоприятни страни.
Чу се някакъв шум и Вампир надигна глава, за да определи посоката му. Нещо се движеше в мрака и се приближаваше към него. Дочу гласове, които му се сториха нереални. Младежки гласове, които говореха на гръцки.
— Помогнете! — провикна се Вампир на същия език.
Изведнъж се възцари тишина.
— Зная пътя навън — извика той. — Ако ми помогнете, ще ви измъкна от тук.
Вампир не можа да чуе думите, които си разменяха шепнешком младежите. Знаеше, че са изплашени и гладни. Долавяше миризмата на потните им тела. Усети, че гладът му нараства, но го потисна.
— Кой си ти? — попита го изплашен гласец.
— Пазачът на тунелите — излъга Вампир. — Зная къде е изходът. Ще ви помогна да избягате.
Вампир се опита да обуздае нетърпението си, докато младежите обсъждаха шепнешком думите му. Дочу момичешки плач, после едно от момчетата сгълча девойката да мълчи.
Изглежда бе взето някакво решение, защото чу младежите да се приближават към него. Извика още няколко пъти, за да им помогне да се ориентират в мрака. Накара ги да повдигнат каменната плоча, затиснала краката му. С тяхна помощ успя да се изправи, но се олюля. Знаеше, че изходът от лабиринта е точно зад него.
Миризмата на кръв го привличаше непреодолимо.
Вампир протегна ръце и сграбчи най-близката от жертвите — беше хлипащо момиче. Притисна устата й с ръка и разкъса шията й с нокти. Продължи да пие жадно, въпреки че един от младежите, който стоеше съвсем наблизо и изглежда се ползваше с репутацията на водач, настоя да ги отведе при изхода. След това отстъпи бавно назад, като продължаваше да стиска в обятията си топлото тяло на жертвата си. Отдалечи се безшумно в един от тунелите. Там спря, допи последните капки от кръвта на момичето и положи тялото му на земята. Факлите, които озаряваха подземията, бяха угаснали и той се ориентираше пипнешком. На няколко пъти проходите бяха блокирани от свлекли се камъни, но успяваше да ги разчисти.
След известно време зърна отпред трепкаща светлина — наближаваше приземния етаж. Светлината стана по-ярка и скоро той стигна пред дървената врата, която водеше към двореца. Дръпна я силно, за да избие резето, и пристъпи в залата оттатък.
Дворецът бе разрушен. Няколко минути трусове бяха заличили усилия в продължение на седемдесет и пет години.