Вампир се завъртя бавно, оглеждайки руините. Подуши въздуха и ноздрите му потвърдиха онова, което подозираше — дворецът не само бе разрушен, но и изоставен. Заедно с него бе рухнала цялата грижливо изграждана империя.
Закрачи сред останките на своя доскоро великолепен палат. Навсякъде се въргаляха трупове — едни бяха смазани от паднали плочи, други бяха избити при последвалите размирици. Дворецът бе плячкосан, дори тронът му бе откраднат.
Вампир стигна до дъното на тронната зала и отвори тайната врата, която водеше към подземията. Спусна се по стълбите и стигна друга врата, която отключи с висящия на шията му ключ. Влезе и затвори внимателно след себе си. В помещението върху каменен пиедестал бе положен неговия саркофаг. Пропълзя вътре и спусна капака.
Спа четиринадесет дни и нощи. На петнадесетата нощ стана. Напусна леговището си и се прехвърли в Лабиринта, за да потърси храна. Не беше никак трудно да улови един от младежите, те съвсем бяха изгубили сили. Когато приключи, отново се изкатери на повърхността, без дори да се замисли за съдбата на останалите дванадесет пленници в Лабиринта.
Земният трус бе сринал високите кули. Той седна върху купчина каменни отломъци и се огледа. Въздухът бе наситен с миризмата на пушек от пожарищата. Близо век бе държал юздите на този непокорен народ. Знаеше добре, че втори път няма да му се удаде да го стори.
Отново се върна в двореца и слезе в тайната крипта. Залости вратата и се пъхна в саркофага. Нагласи таблото така, както го бе направил Сянката на Аспасия, само че този път за по-кратък период. След това спусна капака и се откъсна напълно от своята разрушена империя.
Африка, 1450 г.пр.Хр.
Носферату бе принуден да изостави саркофага на Некхбет за три дни, докато обикаляше покрайнините на джунглата, търсейки кръв. На третата нощ се натъкна на една малобройна ловджийска група и тръгна след нея, като през следващите две нощи намали броя й с четирима души, хранейки се с по двама на нощ.
Когато задоволи глада си, се върна на мястото, където бе оставил Некхбет. Знаеше, че може да я събуди и да я нахрани с човешка кръв, но пак щяха да се върнат там, откъдето бяха започнали. Любимата му щеше да продължи да остарява по-бързо от него, заради далеч по-ниското съдържание на аирлианска кръв в жилите й. Нуждаеше се от кръвта на боговете, но засега тя беше недостъпна за тях.
Малко след като се прибра от джунглата, камилите отказаха да продължат напред. Наложи се да ги пусне, за да се приберат в любимата си пустиня. Деня прекара отново в сянката на саркофага, увит в наметалото и одеялата. С падането на нощта натрупа целия си багаж върху капака и се впрегна в юздите.
Същата нощ успя да напредне само половин миля в джунглата.
Втората нощ се представи малко по-добре, а на третата успя да измине цяла миля, навлизайки все по-навътре в черното сърце на Африка.
Продължи на юг. Едва след около месец излезе от джунглата и изкачи един хълм, откъдето се разкриваше околността. Спря и обходи с поглед безкрайните гори. В далечината, почти на самия хоризонт, се виждаха покрити със сняг планини. Предполагаше, че тъкмо тях бе видял преди време от джунглата. Склоновете на планините се простираха наляво и надясно. Сигурно имаше някакъв начин да ги заобиколи, особено ако се насочи към брега. Но дали зад тях не започваше друга пустиня? Колко още можеше да издържи така? По раменете му бяха излезли мазоли от кожените каиши, с които теглеше саркофага на Некхбет. От постоянното усилие тялото му бе заякнало.
Бяха изминали четири дни от последния път, когато се бе хранил, а изразходваше много енергия. Със сигурност нямаше да прекоси още една пустиня, ако се наложеше да тегли Некхбет зад себе си. Планините отпред заплашваха да се превърнат в изключително тежко начинание.
И какво, помисли си, ако успее да я извлачи до Брега на скелетите? Щяха да спят двамата един до друг, докато дойде време тя да се събуди.
Носферату погледна отново към върховете. Спря вниманието си върху най-високия, който беше малко встрани от останалите. След това се наведе, улови каишите и затегли саркофага към него.
След седмица стигна подножието на планината, заобиколена от почти непроходими гори и тресавища. Продължи упорито напред, катерейки се по първия хълм. Спря да си отдъхне, докато се питаше, дали тези планини не дават начало на Нил, тъй като по склоновете им се спускаха множество буйни ручеи. Със сигурност не бе виждал досега по-странно и причудливо място — склоновете бяха обрасли с пищна и разнообразна растителност, някои от дърветата бяха десет до двайсет пъти по-високи от нормалните си размери. Имаше нещо праисторическо в тази гора, като че бе забравена в някаква дупка на времето, докато останалият свят бе продължил да еволюира.