— И нямаш никаква представа къде държи твоят орден ключа?
Да е толкова близо до Граала и да не може да го получи!
— Никаква. Този, който го взе, повече не се върна.
Вампир изруга.
— Отведи ме на мястото, където те спят.
— То се охранява.
— Отведи ме там.
— Няма да можеш…
— Веднага!
Каджин повдигна уморено рамене. Тръгна напред, крачейки бавно през тунела. На три пъти отваря различни скрити врати. Никога досега Вампир не бе слизал толкова надълбоко в Пътищата на Росту.
Каджин неочаквано спря.
— Тунелът нататък се охранява от златния паяк. Наметалата ще ни пазят от него, ако не се движим, но помръднем ли, ще тръгне към нас.
— На какво разстояние е мястото, където спят?
— Коридорът е с дължина двайсетина крачки, после се разделя на два клона. Боговете спят в десния. Вляво има друг дуат, който преминава точно под Голямата пирамида.
— И какво има там?
— Ужасяващо по сила оръжие, което, според баща ми, можело да разруши цялата планета.
— Има ли друга врата към камерата, в която спят боговете?
— Не. Това е последната врата.
— Отвори я, после тръгни вляво, към оръжието. Ако го направиш, ще оставя брат ти и майка ти живи.
— И защо да ти вярвам?
— Защото нямаш друг избор.
Каджин допря медальона до стената и отвори поредната тайна врата.
— Тръгвай — нареди Вампир.
Младежът си пое дъх, уви се плътно в сивото наметало и прекрачи вътре. Вампир го изпрати с поглед, докато се скри зад завоя. Продължи да стои на мястото си съвършено неподвижно и скоро търпението му бе възнаградено. От десния ръкав на тунела се показа странна златиста сфера със заострени черни крака.
Едва след като отмина, Вампир се затича надолу, към най-ниското ниво. Сви надясно — в тунела, откъдето се бе появил металният паяк, и зърна в дъното червеникаво сияние. Продължи нататък и скоро излезе в просторна подземна камера. Тук имаше шест платформи, с положени върху тях черни саркофази. Вампир се приближи към най-близкия. Светлините на контролното табло бяха угаснали. Вампир предположи, че е принадлежал на Изида или Озирис и сега е празен. Премести се към следващия. Също черен екран. Едва третият бе осветен. Вампир въведе командите, с които саркофагът се изключваше. Екранът угасна. Премести се към следващите три саркофага и повтори процедурата.
От коридора долетя приглушен вик.
Вампир забеляза стелаж с шест копия, същите, които навремето боговете бяха използвали срещу него и останалите. Сграбчи едно от тях и напусна камерата. Затича се нагоре, но преди да стигне пресечката с другия тунел, пътят му бе запречен от златистата сфера, от чиито предни крака се стичаше кръв. Вампир наведе копието и пъхна пръст в една вдлъбнатина на дръжката. Натисна я и от острието бликна златист лъч. Лъчът удари сферата и я отхвърли няколко крачки назад. Вампир стреля отново, приковавайки я към стената. Краката на металното чудовище поддадоха и то рухна на пода.
Вампир го прекрачи и излезе в по-широкия тунел. Тук спря и се замисли. Каджин бе споменал, че в другия дуат имало някакво могъщо оръжие. Вампир знаеше, че съществуват още богове, спящи на различни места. Жреците бяха сигурни в това, Сянката на Аспасия също го бе потвърдил. Значи можеше да има полза от оръжието.
Но можеше и да е опасно.
Времето напредваше. Вампир се отправи към повърхността и стигна мястото, където бе оставил семейството на Наблюдателя. Не беше учуден, когато откри, че двамата са избягали. Излезе след тях и се озова от едната страна на Голямата пирамида. Зазоряваше се и внезапно го споходи усещането, че Сянката на Аспасия не е далеч.
Обърна се на запад и пое към пустинята, насочвайки се право към мястото, където бе оставил саркофага.
Планината Синай, Арабският полуостров, 671 г.пр.Хр.
Не беше най-високият връх в района, тъй като една планина на югоизток се издигаше с още неколкостотин стъпки по-високо, но определено доминираше над целия околен терен. Местните го наричаха Джабал Моса, на името на израилтянския водач, довел тук народа си по време на скитанията им между Египет и Израил. Разбира се, ако някой опънеше права черта върху картата между Египет и Израил, Джабал Моса щеше да се окаже далеч встрани.
Но още преди да бъде изкатерен от израилтяните, върхът бе добре познат на хората от пустинята. Те се прекланяха пред Син, бога на Луната, на когото бе кръстен целият този полуостров, но се бояха от планината и я избягваха. Над върха винаги имаше облаци, дори в най-ясни дни, и това им се струваше повече от неестествено.