Сянката на Аспасия въздъхна дълбоко и напусна камерата със стража. Спусна се по един каменен тунел към друга подземна зала. Вътре, в голям контейнер, пълен със зеленикава течност, се поклащаше човешко тяло със затъкната в устата тръба, през която му подаваха въздух. Главата бе обръсната и скрита от метална шапка, от която стърчаха десетина датчика, свързани с близкия терминал. Очите на непознатия бяха отворени, но в тях не блещукаше светлинката на разума. До контейнера имаше черен саркофаг с почти същите размери, досущ като тези, които използваха неживите.
Сянката на Аспасия се приближи към командното табло и положи ръце върху хексагоните на дисплея. Натисна няколко от тях в бърза последователност, както го бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния саркофаг се отмести, разкривайки вдлъбнато очертание, което напълно съответстваше на тялото му.
Сянката на Аспасия свали огърлицата и я пъхна в един процеп от дясната страна на пулта. Веднага щом огърлицата застана на мястото, до нея светнаха два жълти индикатора.
Сянката на Аспасия се приближи към черния саркофаг. Свали всичките си дрехи и легна вътре. Капакът се спусна върху него, затваряйки го в непрогледен мрак. Няколко сонди докоснаха едновременно темето му, инжектирайки обезболяващ разтвор. Последваха три-четири минути на бездействие, докато кожата на темето му постепенно губеше своята чувствителност. После в мозъка му проникнаха микроскопични сонди, свързвайки се със съответните области, където се съдържаше последната информация.
Спомените и натрупаният през изминалите месеци опит бяха прехвърлени в ка-огърлицата, след което микросондите се прибраха. Сянката на Аспасия въздъхна обезпокоено — все не можеше да свикне с мисълта за онова, което следваше, защото нито веднъж не бе присъствал на него. Това бе единственият спомен, който никога не се прехвърляше от едно тяло в друго.
През почти невидими отвори в стените на саркофага изпълзяха черни прашинки, които се разпръснаха върху голата му кожа.
Той закрещя безпомощно в мрака, докато прашинките поглъщаха плътта, мускулите и костите му, раздразвайки всички рецептори за болка. За щастие целият този процес продължи само пет секунди, след което тялото му изчезна.
Пултът забръмча едва доловимо, докато наместваше новополучената информация с матричната памет на Аспасия, след това я прехвърли в ума на положеното във ваната тяло. Въвеждането продължи не повече от минута. После микродатчиците се отдръпнаха от главата на младежа.
Очите премигнаха, но този път в тях сияеше разум. Зелената течност бързо се оттичаше, оставяйки новото тяло на Сянката на Аспасия да лежи на дъното на ваната. Тръбата се измъкна от устата му и се прибра назад, движена от механична ръка. Сянката на Аспасия стана, изтри се с кърпа, после навлече дрехите, оставени от неговия предшественик.
След като се облече, погледна към черния саркофаг, където лежеше старото му тяло. При мисълта, че и тялото, в което бе сега, един ден ще свърши по същия начин, по гърба му пробягнаха тръпки. Контейнерът вече бръмчеше и се изпълваше със зелена течност, подхващайки работа върху следващия клонинг. Въпреки че тялото, което обитаваше в момента, бе на двайсетгодишен младеж, Сянката на Аспасия се почувства уморен.
Върна се отново в камерата на стража и се свърза с огромната му база данни.
В Египет цареше истински хаос. Знаеше го още преди да се подложи на регенерация.
Аирлианската база в Сидония на Марс все още беше в безопасност и функционираше нормално, според информацията, предавана от компютъра на червената планета.
А Артад? Какво ставаше с него? Беше изминало известно време откакто Сянката на Аспасия бе проверявал състоянието на противниковия предводител в гражданската война. Там всичко изглеждаше спокойно, а и Сянката на Аспасия не се съмняваше, че Артад би нарушил примирието само ако се случи нещо наистина драматично.
Въпреки това нямаше да е зле да изпрати там някой на разузнаване. „Скоро“, помисли си той, а в неговите представи това се измерваше със столетия. В момента единственото, което искаше, бе да заспи.
Циан Лин, Китай, 634 г.пр.Хр.
Студен вятър духаше откъм западната пустиня, брулейки склоновете на високия три хиляди стъпки хълм. Нямаше никакво съмнение в изкуствения произход на странното земно съоръжение, тъй като склоновете му във всички посоки бяха подравнени и върху черната им повърхност не растеше нищо. Дори птици не кръжаха в небето над хълма, а местните жители предпочитаха да го избягват.