Наблизо все пак имаше един човек. Жена в доста напреднала бременност се превиваше срещу вятъра, загърнала наедрялото си тяло в грубо наметало. С една ръка придържаше увисналия си корем, а в другата стискаше съд за вода от черен метал, какъвто не можеше да се срещне на Земята. Зъбите й тракаха от студа, а кожата й бе посиняла и безчувствена.
Спускаше се надолу по склона, възползвайки се от силата на гравитацията. Нямаше определена цел, въпреки че имаше село на около петнайсетина мили на север. Знаеше, че там няма да я посрещнат радушно, а и в сегашното й състояние едва ли би могла да измине целия път. Беше прокълната и прокудена в пустинята, където да умре заедно с онова, което носеше в себе си. Когато стигна подножието на хълма, тя се огледа в мрака. Една черна линия отпред очертаваше тясната гора, следваща коритото на реката, и жената се отправи натам. Препъна се, падна и нещо я одраска по бузата. Ококори се изплашено, като видя в какво се е спънала. Купчина от кости.
Сигурно, помисли си, това са останките на някоя друга като нея, пратена да умре в пустинята.
Не искаше да умре. От устните й се отрони изплашен вик и тя се изправи. Беше само на седемнадесет, девственица преди девет месеца, когато бе избрана от селото да стане тазгодишната жертва на боговете от Циан Лин. Тогава не се изплаши, помнеше и други години, когато боговете не бяха проявявали никакъв интерес към избраниците. Обикновено отвеждаха жертвата на около половин миля от хълма и я завързваха за кол. Два дни по-късно свещениците се връщаха и отвързваха момичето, след което го връщаха обратно в селото с чувството за изпълнен дълг.
Никой не знаеше откога водеше началото си тази традиция. Така и момичето не се разтревожи, когато я избраха, нещо повече, заживя с мисълта, че й е оказана огромна чест, както на предишните избраннички. Поставиха я в центъра на процесията, която се отправи към Циан Лин, а когато я завързаха, постараха се въжетата да са отпуснати, за да не я стягат, после всички се оттеглиха към селото. Единственото, което я безпокоеше, бе, че ще трябва да прекара две нощи на открито.
Всичко се промени още първата нощ, когато до слуха й достигна тътен, последван от разтърсване на земята под краката й. Опита се да развърже въжето, но възелът се оказа твърде сложен. Малко след това от мрака излезе непознат мъж, въоръжен с дълго копие. Отряза въжето от кола и я задърпа след себе си, отвеждайки я в един подземен проход, който се затвори зад двамата.
Ужасите, които последваха, едва не я накараха да изгуби разсъдък. Тя притисна по-силно с едната си ръка издутия корем, а с другата докосна клапата, която бяха поставили на шията й.
Най-сетне стигна ивицата от дървета и спря, оглеждайки се в мрака. Брегът тук бе стръмен и жената се спусна внимателно, като на няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Между брега и водата имаше неголяма, покрита с камъчета ивица. Двата края на реката бяха сковани от лед и само по средата се виждаше тъмен отвор. Реката, по-скоро широк поток, не беше дълбока — не повече от десетина сантиметра в средата.
Момичето се облегна изтощено на стръмния бряг. Когато погледна нагоре, видя звездите и си спомни за дядо си, който й показваше изображенията на различни животни сред тях.
Извика уплашено, когато този спомен отключи видението на шестопръсто същество, докосващо тялото й, докато я разглеждаше внимателно с котешките си червени очи. Опита се да прогони това изображение от мислите си.
Болката разтърси тялото й и я върна към действителността. Коремът й се сви от мъчителна контракция. Въпреки студа по тялото й се стичаше пот.
Момичето извика името на майка си, но единственият отговор бе вопълът на вятъра.
Беше присъствала на множество раждания в селото, но там винаги имаше и знахарка, която да помага. Болката я изтощаваше и тя неусетно полегна върху калния склон.
Когато детето тръгна да излиза, то сякаш разкъсваше тялото й, пробивайки си път с неистово желание да се измъкне навън. Писъците й отекваха надалеч в нощта.
След около десет минути бебето най-сетне се роди и тя използва последните си сили, за да го увие в парцалите, които покриваха тялото й. Сетне се сви около него, за да запази поне неговата топлина.
Едва сега погледна към малкото същество, притиснато до корема й. Не плачеше, не издаваше никакви звуци, но гърдите му се повдигаха равномерно, което означаваше, че е живо. Очите му срещнаха нейните и тя забеляза с изненада, че зениците му са заобиколени от червени полукръгове.