Последната част съвпадаше с онова, което Носферату бе узнал като малък, но му се струваше малко вероятно гърците да са победили в бой аирлианските богове. Освен ако не са били подпомагани от Артад и неговите сили.
— Ей ти, страннико — посочи го неочаквано старецът. — Знаеш ли нещо за тези събития?
— Защо ме питаш? — отстъпи назад Носферату.
— И преди съм срещал такива като теб.
— Какви като мен?
— Високи, с бяла като мрамор кожа. И най-важното — очите ти, приятелю. Те говорят, че си виждал много неща. Така поне ми каза предишният, когото видях.
— И как се казваше този, когото смяташ за мой родственик?
— Наричаше се Сянката на Аспасия, каквото и да означава това.
Носферату си спомни, че Хаджилил бе споменал Сянката на Аспасия, аирлиански предводител.
— Кога говори с него?
— Значи го познаваш? — попита старецът.
— Чувал съм за него, но не го познавам.
— Беше тук преди два дена. Срещал съм го още няколко пъти. Водихме много интересни разговори.
Носферату почувства, че надеждата му от последните седмици започва да се топи.
— Та какво знаеш за Атлантида, приятелю? — повтори старецът.
— Нищо — промърмори Носферату, обърна се и потъна в мрака. Продължи да се скита из улиците на Атина, чудейки се какво да предприеме сега. Щом Сянката на Аспасия е тук, в Гърция, който тогава е в Пътищата на Росту в Египет? Къде са боговете?
По-скоро почувства, отколкото видя насоченото към него острие. Реагирайки машинално, Носферату отскочи встрани, а ножът разцепи въздуха на мястото, където бе стоял преди секунда. Нападателят замахна отново, с намерение този път да е по-точен. Носферату отстъпи назад, но опря гръб в стената и осъзна, че е попаднал в клопка.
— Кой си ти? — попита, вдигнал ръце пред себе си, за да се брани. Имаше чувството, че вижда пред себе си огледало — висок мъж с бледа кожа, червеникава коса, омотан в наметало. Очите му бяха издължени като на котките и заобиколени с червеникав ореол. — Сянката на Аспасия?
Вместо отговор нападателят нанесе нов удар. В същия миг отдясно блесна метално острие, което се стовари върху ръката на непознатия и я отсече от лакътя. Кинжалът изтрака на калдъръма. Носферату можеше само да гледа с ококорени от почуда очи как дългото острие се вдига отново и този път се забива в гърдите на неговия нападател. Мъжът се строполи на земята, а Носферату се извърна да погледне своя спасител.
— Аз съм Сянката на Аспасия — обяви непознатият. Той изтри кръвта от меча, използвайки наметалото на поваления войн. — А този е от Онези, които чакат.
Сянката на Аспасия се наведе, бръкна под наметалото на убития и извади малък предмет, окачен на шията му. Носферату го бе виждал и друг път — Ка-огърлица във формата на две вдигнати за молитва ръце. Сянката на Аспасия я прибра в джоба си и извади стъкленица, пълна с нещо като черен пясък. Измъкна тапата, после изсипа черния прах върху трупа. Почти веднага плътта на убития започна да се разяжда и да изчезва, сякаш ситният пясък я поглъщаше. След десетина секунди на улицата останаха само купчина смачкани дрехи.
Сянката на Аспасия се изправи.
— Ти си Носферату.
Не беше въпрос и Носферату реши да не отговаря. Сянката на Аспасия прибра меча.
— Последвай ме. — Без да си дава труд да поглежда през рамо, той пое надолу по уличката. Носферату се наведе да прибере камата на убития и тръгна след него.
Малко по-нататък, в подножието на Акропола, Сянката на Аспасия сви между две статуи точно под онази част на хълма, където се намираше Партенонът. Започнаха да се спускат по изтъркани каменни стъпала. Спряха пред една дървена врата, която затваряше тунела. Сянката на Аспасия направи нещо, което Носферату не успя да види, и вратата се отвори.
Веднага щом прекрачиха прага, вратата се затръшна зад тях. Носферату виждаше добре в мрака и потръпна, когато Сянката на Аспасия запали фенер. Засенчи очи и го последва в тунела, прокопан под Акропола.
— Този тунел е бил изкопан още от първите хора, живели по тези места — обясни Сянката на Аспасия. — Вероятно на хълма е имало крепост и това е бил пътят им за бягство или може би оттук са се снабдявали с вода. Сигурно доста поколения са работили в този тунел, докато го завършат, като се има предвид колко примитивни са били сечивата им. Хората са странни същества. Животът им е безсмислен като на животните. Но понякога правят невероятни неща. Много странно…
Свиха зад ъгъла и се озоваха в помещение, в което имаше маса, няколко стола и легло. Сянката на Аспасия постави фенера на масата.