Носферату разпери ръце.
— Но аз нямам армия.
— Не се безпокой. Аз съм ти приготвил. Има си и пълководец. Още е момче, но с известна помощ ще стигне надалече. Може би дори чак до Китай.
— И как се казва този пълководец?
— Александър, син на Филип, от една малка държавица на име Македония.
Гърция, 354 г.пр.Хр.
Вампир омота кърпата около главата си, закривайки очите и кожата от слънцето. Кърпата бе с червен цвят, за да може да вижда по-добре през нея, но тъкмо цветът му бе спечелил допълнителна слава. Понякога му бе трудно да си намери противник по време на битка.
Маршът до Пилос се оказа неочаквано продължителен. Още първата нощ, след като се разположиха на лагер и Вампир седна край огньовете, узна, че предстоящата война няма нищо общо с политиката. Целта й бяха само грабежи и плячкосване.
Щяха да се бият за пари.
Освен това бяха наели още три отряда от един съседен град-държава на име Пиргос. Вампир не остана впечатлен от военния им строй, изглежда се разчиташе основната тежест в битката на падне на плещите на спартанците.
До зазоряване и кървавата баня оставаше съвсем малко. Вампир долавяше във въздуха мириса на страх. Излъчваха го не само пиргосците, но и далеч по-опитните спартанци, обучени в логофобия — умението да потискат собствения си страх и да владеят тялото си. Но като цяло войниците изглеждаха спокойни. Повечето от тях се занимаваха с тази професия още от седемгодишна възраст, когато ги пращаха в агогите — казармите за подготовка и обучение. Вампир също бе преминал обучение, макар и в далеч по-напреднала възраст. Не съжаляваше за това. Макар в жилите му да течеше аирлианска кръв, тялото му бе човешко и се нуждаеше от тренировка и дисциплина, за да оцелява в трудни моменти.
Ударението на спартанското обучение не падаше само върху военните умения. То обхващаше тялото и ума, съсредоточавайки се най-вече върху науката за страха. В началото школниците се учеха да контролират мускулите си, когато всички инстинкти крещяха, че трябва да правят противоположното на онова, което им заповядваха. В едно от упражненията ги подреждаха на плаца със завързани очи, а инструкторите крачеха между редиците и от време на време удряха някого с пръчка. По този начин се потискаше инстинктивната склонност на мускулите да реагират при неочаквано нападение. Способност, която осигуряваше огромно преимущество по време на битка.
Достатъчно бе да повдигне глава, за да забележи в далечината крепостните стени на Пилос — града, който предстоеше да превземат. Издигаше се върху невисок хълм, но все пак предимството щеше да е на страната на защитниците.
Чуха се сподавени заповеди и войниците започнаха да се построяват. Спартанците застанаха най-отпред, а пиргоските отреди — зад тях. Вампир почувства нарастващото си желание да пролива и вкуси човешка кръв. Не беше се хранил цели осем седмици.
Армията още се подреждаше, а предният отряд от специално обучени скиритаи — щурмови групи — вече се приближаваше към стените, под воя на ловджийските рогове. Вампир познаваше добре тяхната тактика на действие, която почти винаги даваше резултат. Спартанските командири не обичаха да въвличат армията си в затегнати обсади. Това губеше много време и средства, изискваше построяването на тромави обсадни машини и многократни кръвопролитни атаки. Спартанците предпочитаха да се сражават в открито поле.
Вампир зае мястото си в средата на спартанския строй, точно зад техния военачалник Актон. Развиделяваше се и не само Вампир, но и хората около него можеха да различат градските стени и войниците върху тях. Стените бяха озарени от алената, трепкаща светлина на подпалените къщи в предградието — дело, естествено, на предния отряд от скиритаи. Горяха и неожънатите жита. Скрити на безопасно място зад стените на града, жителите бяха принудени да наблюдават безпомощно как се унищожава цялата им покъщнина.
Изминаха не повече от петнайсет минути и градските стени са разтвориха, а отвътре се появи първият пилоски въоръжен отряд. Актон не се поколеба нито за миг. Незабавно издаде заповед за настъпление и спартанците се отправиха с бърза крачка през полето. Докато се движеха в идеален синхрон, те свалиха копията пред гърди. За разлика от тях пилоската линия бе разкривена, а копията на войниците се поклащаха в треперещите им ръце.
Вампир дочуваше пискливите гласове на пилоските военачалници, опитващи се да подредят хората си в някакво подобие на военен строй. Знаеше, че вече е твърде късно. Предната линия на противниковите редици забеляза приближаващите се спартанци и започна да отстъпва назад, прикривайки се зад вдигнатите щитове. За да подсилят объркването им, в този момент скиритаите започнаха да ги обстрелват със запалени стрели. Още по-страшен от вида им бе равномерният тропот, който издаваха спартанците, удряйки земята със сандалите. Ритъмът, на който ги обучаваха от най-ранно детство, бе сто и двадесет удара в минута.