— И какво е то, според теб?
Актон прибра меча в ножницата. Приближи се до Вампир, после вдигна високо ръка. Един от офицерите му подаде окървавена секира.
— Какво правиш? — извика Вампир и напъна мишци.
— Вземам обратно това, което ти даде Спарта — отвърна Актон и вдигна секирата над главата си. После я стовари с всичка сила върху ръката на Вампир, отсичайки с един удар китката. Дясната ръка на Вампир падна от масата и пръстите й се сгърчиха.
Осакатеният стисна зъби и впи поглед в Актон, сдържайки вика си само благодарение на обучението, за което Актон бе говорил. От раната шуртеше кръв и обливаше масата. Спартанският командир я заобиколи спокойно, спря от другата страна и отново вдигна секирата. Нов удар и Вампир се лиши и от лявата си ръка.
Този път ревът му отекна надалеч.
Дотичаха двама знахари, стиснали увити в парцали, нажежени до червено железа. Те притиснаха алените краища на железата към кървавите чуканчета. Замириса на изгоряла плът, писъците на Вампир отново отекнаха надалеч. Той дори не забеляза, когато Наблюдателят Тирн се наведе над отсечените му ръце и ги поръси с черен прах от една стъкленица. Няколко секунди по-късно ръцете изчезнаха.
Знахарите привършиха с обгарянето на раните и ги превързаха. Вампир не виждаше нищо, изцяло погълнат от нетърпимата болка, извираща на талази от отрязаните му ръце, за да се смеси с черната омраза, която никога нямаше да намери покой и утеха.
7.
Гърция, 335 г.пр.Хр.
Носферату не изпитваше никакви колебания да действа според указанията на Сянката на Аспасия. Ако успее да намери други богове, това означаваше, че ще му се удаде възможност да се снабди с така необходимата на Некхбет аирлианска кръв. Не се съмняваше, че Сянката на Аспасия има някакви планове за него, но се надяваше, че винаги ще намери възможност да промени правилата на играта.
Бе пресякъл Африка пеша и я бе обиколил с кораб — две наистина забележителни постижения. Но Китай бе нещо съвсем различно. Никой в Гърция не бе чувал за подобна страна. Сянката на Аспасия се разсмя, когато Носферату го попита къде се намира.
— На изток — отвърна. — Далече на изток — и това бе единственият отговор, който Носферату получи.
Макар никой да не бе чувал за Китай, всички знаеха за Македония и за момчето цар от тази провинция. Колкото повече слушаше за него, толкова повече растеше интересът му към Александър, сина на Филип Втори — цар на Македония, и на Олимпиада — царицата на Епир. Въпреки оскъдните сведения, получени от Сянката на Аспасия, Носферату не хранеше илюзията, че го очаква приятна разходка на изток. На пътя му лежеше Персийската империя, която съвсем наскоро бе завладяла и Египет. Щеше да му е нужна подкрепа и той вече се досещаше къде точно би могъл да я получи.
Сведенията, които достигаха до него, бяха наистина впечатляващи. Ученик на самия Аристотел, който се радваше на голяма почит сред интелигенцията в Атина, Александър бе провъзгласен за цар на Македония, след като преди няколко месеца бяха убили баща му. Само за една година, макар заобиколен от вражески настроени държави, Александър бе успял да утвърди властта си и да изтреби всички, които се изпречваха на пътя му.
Могъществото му бе толкова голямо, че гръцкият конгрес се бе събрал по своя инициатива в Коринт, за да го провъзгласи за върховен военачалник в последния поход срещу персийците, при който войските му бяха стигнали далеч на изток, чак до делтата на река Дунав. Докато участваше в тази кампания, Александър се бе изправил пред друга криза, този път у дома — Тива се бе вдигнал на бунт. След бързия разгром на персийците той се върна в Тива, потуши бунта, изравни града със земята, а жителите му продаде в робство, с което си спечели страха и уважението на останалите гръцки градове-държави, които все още не се бяха съюзили с него.
Веднага след това Александър отново се отправи на поход срещу гърците, пресече Хелеспонт — водната бариера, разделяща Източна от Западна Анадола — и продължи на изток. Тук застигна една наемническа армия от над 40 000 души, атакува я и според слуховете я разби напълно, като изгуби само 110 войници.
В момента лагерът му бе от другата страна на Хелеспонт, където се подготвяше за нов поход, този път срещу главната персийска армия на цар Дарий III. Снабден с препоръчително писмо от Сянката на Аспасия, Носферату напусна Атина и се отправи на север, за да се присъедини към Александър и неговата армия.
Зад всички тези легенди и слухове за младия цар се криеше и една истина, известна само на Носферату: Александър беше Водач, програмиран от Сянката на Аспасия с помощта на стража-компютър в планината Синай.