— Да.
— Знаеш ли къде са точно? Споменаха и някаква могила на име Циан Лин.
— Живеят под една планина, вдигната от хората.
— Като пирамидата?
— Това вече не зная.
— И какво друго ти е известно за Артад?
— Един ловец Наблюдател посетил онези места по времето на дядо ми. Събирал повече информация за теб и такива като теб. Според него из онези краищата също се носели легенди за неживи.
Никога досега Носферату не се бе замислял, че е възможно да има още от техния вид. Необходими му бяха няколко минути, за да възприеме тази мисъл.
— Къде е Аспасия? — попита накрая.
Каджик посочи с пръст тавана.
— Какво означава това?
— Не е на тази планета. Спи горе, сред звездите.
Носферату приседна бавно на пода и изпружи крака. Имаше чувството, че цялата умора, натрупана през последните години, е легнала на плещите му. Аспасия си оставаше недосегаем. Вероятно и Артад, въпреки че се намираше в онази страна на име Китай. Но щом имаше други неживи, съществуваше и надеждата да си намери други съюзници освен Александър.
Носферату се раздели с Каджик и се върна при армията. Този път Александър поведе войските си на североизток — към Вавилон. Пресякоха Тигър и Ефрат и срещнаха Дарий още веднъж, в битката при Гавгамела. И този път Александър победи, а Дарий избяга, но само от Александър, не и от смъртта — двама от пълководците му го убиха.
Носферату откри, че да се придвижва с армия е много удобно, поне що се отнасяше до хранителните му навици. Единственото, което го притесняваше, беше бавното темпо на придвижване. Бяха изминали четири години, откакто напусна Гърция с Александър, а все още се намираха в земи, които му бяха познати. Всеки път, когато излизаше на разузнаване из околните селища, той разпитваше тукашните жители, но никой не бе чувал за неживите.
В началото на 331 г.пр.Хр. по негово настояване Александър продължи похода през зимата, нещо нечувано досега, и успя да завземе персийската столица Персеполис. С изгарянето на града бе сложен и краят на Персийската империя.
Едва когато се сдоби с архивите на персийския двор, Носферату за пръв път се натъкна на някои записки, в които се споменаваше Китай. Изглежда тази страна бе разположена далеч на изток, отвъд една висока и дълга планинска верига. Имаше рисунки на летящи дракони и други странни чудовища, придружени от разкази за хора с жълта кожа и продълговати очи. Разстоянието, на което се намираше Китай според тези записки, малко го обезкуражи.
Александър продължаваше да тържествува. Изчакаха края на зимата в покрайнините на опустошения и плячкосан град, докато пратениците му обикаляха околните царства и настояваха да им плащат данъци, като заплашваха, че в противен случай ще бъдат нападнати и разорени. Към края на зимата царството на Александър вече се простираше от Гърция до Афганистан и от Туркестан до Картаген. На практика той бе господар на целия познат свят.
Но именно стремежът към непознатото бе заложен в него от Сянката на Аспасия и Носферату се възползваше умело от това. През 326 г.пр.Хр. Александър се прехвърли на отсрещния бряг на река Инд и нападна Пенджаб.
Носферату успя най-сетне да види митичните планини на изток, които изглеждаха недостижими и запречваха пътя на Александър и армията му към Китай и Циан Лин.
В този момент се случи онова, от което Носферату най-много се боеше — войниците се разбунтуваха. Близо десет години се бяха скитали далеч от домовете си, из странни и враждебни земи. Отказаха да продължат и този път никакви заплахи и обещания от страна на Александър не можаха да ги склонят.
Изправен на брега на реката, Носферату изпрати с поглед флотилията от набързо сковани салове, която трябваше да откара Александър и армията му надолу по течението до Индийския океан и от там обратно в Персийския залив и у дома.
Той не се присъедини към тях. Избра пътя на североизток, към планините, чиито върхове опираха в небето. Реши да опита да стигне Циан Лин сам.
Крит, 331 г.пр.Хр.
Носферату, който познаваше Вампир добре, беше прав. Омразата на Вампир му помогна да остане жив, след като спартанците го прогониха от лагера — без дрехи, с отсечени ръце, без никакви припаси, изгубил огромно количество кръв. Единственото, което му оставиха, бе неговият кситос — Актон заяви, че го е заслужил с делата си.
Олюлявайки се, Вампир навлезе в гората — приличаше на ранено животно, което търси къде да се скрие. Първия ден прекара заровен в купчина шума, опитвайки се да потуши болката, която раздираше всяка фибра на тялото му. За пръв път осъзна колко погрешна представа е имал за хората. Те бяха далеч по-умни и наблюдателни, отколкото си бе представял. Обеща си никога вече да не ги подценява.