За да оцелее този път, наложи се да прибегне не само до онова, на което го бяха учили в спартанското училище, но и до целия си предишен опит. Хранеше се с деца и старци — те бяха най-лесната плячка. Продължи да се придвижва на юг, твърдо решен да се добере до саркофага и да прекара известно време в него. Отне му две години да преброди Южна Гърция. После още една, докато се качи на борда на един кораб за Крит.
Когато се върна, островът беше разделен, а царството, създадено някога от него, се бе превърнало в далечен спомен.
Изкачи се до руините на своя дворец и слезе в тайната стая зад тронната зала. Стиснал в зъбите си пръчка, успя да набере кода върху таблото на саркофага, след това пропълзя вътре и изгуби доста време, докато нагласи пластините и короната. Накрая заспа, но до последния момент мислеше само за отмъщение.
8.
Китай, 325 г.пр.Хр.
Носферату, сянка сред мрака, крачеше сред каменни хора. Статуите, подредени от двете страни на прашния път, го гледаха с изкривени от гняв лица. Те бяха предупреждение, мълчаливо послание до всички, които дръзваха да излязат на този път.
Точно зад тях се виждаше върхът, за който Сянката на Аспасия му бе разказал преди толкова много години. След като напусна Индия, Носферату пое покрай подножието на Хималаите, придвижвайки се на запад, както го бяха посъветвали местните жители. Успя да прехвърли първата верига и се озова в пустиня, а когато прекоси и нея, високите планини останаха вдясно и той отново пое на изток. Скоро излезе на стар път за кервани, същия, който след много години щеше да се нарича Пътя на коприната, но и сега се използваше от тукашните търговци.
Хранеше се с пътници, които отвличаше нощем от биваците. Първото му впечатление от Китай бе за огромна и необятна страна. Разказаха му, че далеч на изток тя граничела с друг океан.
Пътят на коприната свършваше в Сиан — града, към който го бяха упътили по-опитните търговци. Тук властваше някакъв местен военачалник, нямаше никакви признаци за централизирано управление и това наведе Носферату на мисълта, че Китай е по-скоро географско понятие, отколкото политически термин. Остана няколко седмици в Сиан, нощем обикаляше пивниците и слушаше историите, които се разказваха, усъвършенствайки познанията си по езика.
Малцина смееха да отварят дума за Циан Лин, а ако го направеха, бе винаги шепнешком. Говореше се, че там живеели зли демони, които пазели планината, и че никой не се бил връщал от нея. Същите приказки се разправяха и за платото Гиза.
Една нощ, когато луната се скри напълно, той се отправи за Циан Лин. Малко след това видя статуите, подредени от двете страни на пътя. Докато крачеше между тях, загледа се в хълма. Беше висок три хиляди стъпки, истинска планина, далеч по-голяма от пирамидите в Египет, с правилни, геометрични очертания и гладки склонове.
Носферату долови някакво движение в мрака. Спря и замръзна неподвижно, превръщайки се в една от статуите. Там, зад завесата от тъмнина имаше някой, който го следеше. И друг път бяха тръгвали по дирите му, но винаги накрая се превръщаха в негова плячка. Сега обаче беше различно. Преследвачът по нищо не напомняше на шумните групи от изплашени войници, въоръжени с подрънкващи мечове и размахващи фенери.
Носферату прекоси с бързи крачки пътя и се прилепи към най-близката статуя. Подаде лекичко глава и наостри слух. Отдясно се чу шумолене на дрехи. В подножието на съседната статуя се спотайваше някаква фигура. Непознатият също го гледаше. Едва сега Носферату си даде сметка, че другият вижда не по-зле в мрака. Вече не се съмняваше, че и той е като него — нежив.
И тогава откри, че преследвачите му са двама. Изви глава наляво и зърна друга фигура. Продължи да се оглежда и видя, че е обкръжен от шест мълчаливи фигури, въоръжени с къси мечове.
Как бяха успели толкова незабелязано да го обградят? Би трябвало да ги чуе, когато се приближаваха. Носферату се извъртя бързо, скочи върху една от статуите и огледа отвисоко мълчаливата група. От тази статуя се прехвърли на съседната, като едва успя да се задържи върху грапавата повърхност на главата.
И този път го обкръжиха, все така мълчаливо и бързо, без да свалят очи от него.
Носферату вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Никакъв отговор, противникът продължаваше да го наблюдава неподвижно и смълчано. Сякаш го бяха заобиколили статуи. Само след няколко минути кръгът им се разтвори и към подножието на статуята, на която се бе покатерил Носферату, се приближи едра и висока фигура, която спря на няколко метра от него. И този път Носферату размаха ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Съдейки по очертанията, новодошлият бе мъж с дълга коса и риза и панталони от блестящ плат, какъвто не познаваха в Европа, а тукашните наричаха коприна.