Носферату скочи на пътя и се изправи пред високия. Беше достатъчно близо, за да го разгледа на лунната светлина.
Тъкмо очите му подсказаха, че вижда същество от своя вид. Бяха черни, дълбоки, с едва забележимо, червеникаво сияние. Носферату не изпитваше страх. Най-сетне, след толкова много години, се изправяше срещу някой, който споделяше неговата съдба.
— Откъде си? — попита мъжът. Говореше аирлиански със странен акцент.
— Аз съм Носферату, създаден през Първата епоха на Египет, син на аирлианския бог Хор и момиче от царска кръв.
Другият кимна.
— Аз съм Тиан Дао Лин. Създаден съм тук — той посочи през рамо към хълма. — От Артад и жертвена девица.
— От колко време живееш по тези места?
— Близо триста години скитам през нощите.
— А другите? — Носферату се огледа.
— Те са мои потомци.
— Твои потомци ли? — повтори учудено Носферату. — Как?
Тиан Дао Лин се усмихна.
— Мои и на местните жени.
Кръстоска с хора. Подобно нещо никога досега не бе хрумвало на Носферату. Винаги бе надделявала жаждата за кръв. И любовта към Некхбет.
— Те не са като нас — обясни Тиан Дао Лин. — Носят само една четвърт божествена кръв. Най-възрастният е почти на деветдесет — остава му малко да живее. Имах още няколко синове, но те умряха от старост.
— Изпитват ли жаждата?
Тиан Дао Лин пристъпи по-близо.
— Не им позволявам да се хранят с кръв. Не искам да им подсилвам жаждата. — Той махна с ръка. — Последвай ме.
Носферату тръгна след него, а останалите ги заобиколиха. Насочиха се към едно изоставено селце, чиито къщи отчаяно се нуждаеха от ремонт.
— Тукашните хора избягаха отдавна — обясняваше Тиан Дао Лин, докато го водеше към най-голямата къща в средата на селото. Едва сега Носферату забеляза, че потомците на Тиан Дао Лин бяха само мъже.
— Нямаш ли дъщери?
Тиан Дао Лин се намръщи.
— Не ги оставям да живеят.
— Защо?
— Защото биха могли да се кръстосват с братята си и да увеличават силата си.
В това имаше някаква зловеща истина. Тиан Дао Лин седна с кръстосани крака на една възглавница и посочи на Носферату да се настани срещу него.
— Идваш отдалеч — подхвана той. — Навярно пътуването ти е било продължително и опасно.
— Така е.
— Никой не предприема подобно рисковано пътешествие без важна причина.
— Този, който те създаде… — поде Носферату.
— Да?
— Аирлианците… къде са сега?
— Спят под земята, в една гробница.
— Можеш ли да стигнеш до тях?
— Не. Опитвах, други също се помъчиха, примамени от разказите за несметни богатства. Дори пратих малък отряд от мои наследници. Не успяха и загинаха до един.
Носферату усети, че на плещите му се стоварва огромно изтощение. Да измине толкова дълъг път и да не може да достигне мечтаната цел…
— Гладен ли си?
Носферату кимна отпаднало.
Тиан Дао Лин се изправи.
— Ела. Навън все още е тъмно. Ще ловуваме заедно.
Носферату прекара една седмица с Тиан Дао Лин, изучавайки начина му на живот. На свой ред разказа на китаеца за пътешествията си и за живота на запад. Доловил разочарованието му, Тиан Дао Лин се съгласи да го отведе в подножието на планината — дотам, докъдето смяташе, че е безопасно.
Рано една вечер, придружени от шестимата наследници, двамата с Тиан Дао Лин поеха към планината. Минаха покрай две високи могили, върху всяка от които имаше по един приклекнал тигър, и се озоваха в малък двор, с дължина трийсет метра и широчина петнайсет. В отсрещния край имаше две бронзови врати, покрити с надписи.
— Има ли Наблюдатели по тези места? — попита Носферату.
— Не съм виждал такива.
— А ловци Наблюдатели?
— Какви са те?
— Не зная, но разбрах, че преследват такива като мен и теб.
Спряха пред вратите.
— Наех няколко тукашни главорези да отворят портите — обясни Тиан Дао Лин. — Но ги избих веднага щом свършиха тази работа. — Той побутна едно от крилата на портата и нареди на хората си да пазят.
Тиан Дао Лин тръгна пръв, а Носферату го последва. Озоваха се в голямо преддверие. Стените бяха изрисувани с най-различни фигури, подобни на онези, които Носферату бе виждал в Гиза, по протежение на Пътищата на Росту.