Носферату не знаеше дали старият му другар не си е изгубил ума от дългите години, прекарани в усамотение. Вампир не му бе разказал как е прекарал времето, след като се разделиха в Египет. Носферату бе наясно, че бремето на всичките тези години оказва своето влияние върху разсъдъка. Той също не бе споделил приключенията си в Циан Лин. Най-важното — не каза нито дума за това къде е скрил саркофага на Некхбет.
Изминаха двайсет и четири часа, докато и последният пленник бъде набучен на кол. Писъците на умиращите достигаха чак до подземията на замъка, където Носферату се опитваше да поспи през деня.
Турската армия пристигна на третия ден. Бяха чули писъците на жертвите още отвъд хълмовете, а когато ги прехвърлиха, спряха, стъписани от ужасяващата гледка.
Между редовете от набитите на кол вървеше Вампир и душеше за аирлианска кръв. През двайсетте години, откакто се занимаваше с тази безчовечна практика, бе попаднал на четирима души със следи от аирлианска кръв в жилите си. Във всеки от тези случаи бе нареждал жертвите незабавно да бъдат свалени от кола и отнесени в подземието.
Изправен на една от бойниците, Носферату разглеждаше тази зловеща картина, напълно забравил жаждата си за мъст. Сега вече не се съмняваше, че Вампир с нищо не е по-добър от Сянката на Аспасия или от Артад.
Дори Сянката на Аспасия и неговите водачи не можаха да се преборят с ужаса, завладял турските войници. Армията започна да се топи, страхът даваше на хората криле. Само след час по-голямата част от нашествениците бягаха право на юг, разнасяйки вестта за чудовищното деяние, на което бяха станали свидетели в Трансилвания. Името на Влад Цепеш отново бе символ на страх.
Но сред целия този хаос Носферату забеляза една самотна фигура, която остана на отсрещния хълм, загледана в гората от издъхващи пленници. Дори от такова разстояние не се съмняваше, че това е Сянката на Аспасия. Носферату знаеше, че няма да намери покой, докато Сянката на Аспасия и други като него крачат по земята. Съзнаваше също, че не би могъл да тръгне по пътя на Вампир и да се опита да използва хората като пионки в тази игра за власт и могъщество. Но реши, че ще остави на времето да избере между Артад и Сянката на Аспасия.
Метна се на коня и препусна право на юг. Имаше само едно място, където би могъл да се опита да заживее и да създаде своя малък рай — Брега на скелетите. Щеше да вземе и Некхбет там. Това бе най-доброто, което можеше да направи.
Москва, 1533 г.сл.Хр.
Човекът, когото някога наричаха Чингис хан и пред когото се прекланяха всички монголци, сега живееше в Москва и се подвизаваше под името Иван. И отново протягаше ръце към властта. Предишният цар, който също се казваше Иван, бе успял да разбие Златната орда и да отърве Московската държава от позорния данък, на който бе обречена дълги години. Затова го бяха нарекли Иван Велики.
След един чисто дворцов преврат новият Иван смени стария, но народът не добави Велики до името му, а го нарече Грозни, тъй като управляваше Москва и новосъздадената Руска империя с желязна ръка, опръскана с кръв. Всъщност най-големи ядове му създаваха болярите, тези руски благородници, които знаеха добре, че не бива да позволяват на царя да се сдобива с абсолютна власт. Това бе различна борба за надмощие от онази, която по-рано го бе издигнала до монголски хан, и тя налагаше различна тактика. За да се пребори с болярите, Иван назначи държавни чиновници, които дължаха службите, заплатите и съответно верността си само на него. Освен това отне земя от болярите и я раздаде на верните си пълководци.
С течение на годините могъществото на Русия нарастваше под негово управление. Границите й се изместиха далече на запад и изток, достигайки чак до Сибир. Той отвори търговски пътища към Англия през бурното и неспокойно Бяло море. Доведе чужденци за военни и научни съветници, нещо, което по-късни царе, между които и Петър Велики, щяха да копират от него.
Но нито една от тези постъпки не бе причина за ужасното прозвище Иван Грозни. Спечели си го заради невъздържания си характер. Беше наредил да му водят късно през нощта затворници от кремълските подземия, за да се храни с кръвта им. Често и по най-дребен повод нареждаше да се организират масови екзекуции. Създаде крепостничеството и обвърза селяните с помешчиците, нещо, което щеше да доведе до непредвидими последствия след няколко века.