С всяко от тези действия властта му нарастваше, а стената от омраза, която го заобикаляше, се втвърдяваше все повече. Нищо чудно, че една сутрин, след като царят напусна тронната зала, капитанът на дворцовата охрана поведе десетина от най-храбрите си мъже към стаята в подземията на Кремъл, където Иван Грозни прекарваше дните си. Носеха трепкащи факли, за да си осветяват пътя, саби, с които да посекат царя, и вериги, в които да го оковат, преди да го хвърлят в реката.
Когато разбиха вратата на стаята, в която смятаха, че ще го намерят, те откриха каменен ковчег, положен на пиедестал. Тъй като стаята нямаше втори изход, предположиха, че царят е в ковчега. Завързаха капака и целия ковчег с вериги и ги заключиха. Едва тогава капакът се размърда леко и отвътре се чуха виковете и заплахите на царя.
Стигнали дотук, войниците и техният капитан си даваха сметка, че връщане назад няма. Извлякоха ковчега от стаята под несекващите заплахи на царя. Понесоха го през тунелите под Кремъл, прокопани от него и от предишни царе като изход за бягство в случай на предателство или внезапно нашествие. Стигнаха един дълбок кладенец, който се спускаше на около стотина метра — останки от някакъв безуспешен опит да се открият подпочвени води.
Капитанът нареди на хората си да положат ковчега върху каменната чаша на кладенеца. Това ще е по-добре от реката, помисли си той. Повдигнаха единия край на ковчега и го изправиха почти вертикално. Ковчегът полетя надолу, триейки се шумно в стените на кладенеца, който бе само с няколко сантиметра по-широк. След десетина секунди тупна на дъното и кладенецът се разтърси до основи.
НАСТОЯЩЕТО
12.
Африка, Брегът на скелетите
— Господа, всички ли сте съгласни? — Носферату се облегна назад и огледа другите двама мъже.
— Аз ще изпълня каквото се иска от мен — обеща Тиан Дао Лин. Двамата се обърнаха и втренчиха погледи в Адрик.
— Мога да взема онова, което държат в КГБ — каза Адрик. — С какво време разполагаме?
— Корабът X излита след три дни. Дванайсет часа по-късно ще се срещне в орбита с разрушения кораб-майка. Щом вземе труповете на аирлианците, ще се приземи на една площадка недалеч от тук. Веднага след това ще се заема с обработката на кръвта. Деветдесет часа.
— Доста малко време за някой, който трябва да изкатери Еверест и да вземе кръв от Онези, които чакат — рече Тиан Дао Лин.
— Не е невъзможно — възрази Носферату.
— Мисля, че ще се справя — кимна Тиан Дао Лин.
Носферату се надигна.
— Господа, очаквам ви тук след четири дни.
Пюджит саунд, щат Вашингтон
Четири дни. Вампир прегледа отново доклада от разузнаването, който му бяха изпратили, после се приближи до големия панорамен прозорец и се загледа към светлините на Сиатъл. Гледката бе наистина великолепна и той й се наслаждаваше вече десет години, откакто бе закупил този остров на умопомрачителна цена.
Парите не значеха нищо за Вампир. Имаше банкови сметки под толкова много различни имена и фирми, че щеше да е необходим цял батальон данъчни инспектори и години на упорит труд, за да ги проследят и да стигнат до него.
Не трупаше парите за себе си, а заради властта, която му осигуряваха. Имаше много форми на власт и още от времето на Спарта Вампир бе решил да се посвети на тяхното изучаване. Беше използвал голяма част от парите, за да се крие, най-вече по време на последната война, която, за негова изненада, бе спечелена от хората. През целия си живот Вампир нито за миг не си бе помислял, че хората са способни на подобен подвиг. Беше очаквал, че рано или късно някоя от двете воюващи фракции на аирлианците ще надделее, но човешката победа бе съвършено неочаквана.
Граалът бе загубен. Лиза Дънкан се бе погрижила за това, вземайки го на борда на втория кораб-майка, преди да отлети за Марс. Храбра, но глупава постъпка. Вярно, че бе съумяла да попречи на аирлианците да получат съобщение от своите съюзници, но загубата на Граала бе сериозен удар. Открай време тази безценна вещ бе в центъра на плановете му за световно господство.
От известно време имаше усещането, че е стигнал до края на някакъв гигантски цикъл. Всичко се въртеше около кръвта — само че аирлианската кръв. Вампир знаеше много добре какво иска да постигне Носферату. Но от близостта си с хората бе научил нещо много важно — властта винаги трябва да е в ръцете само на един. Докато Носферату мислеше единствено как да си върне Некхбет, Вампир можеше да му има доверие. Но след това? Не биваше да забравя и Тиан Дао Лин, както и Адрик. Четиримата бяха с трима повече, отколкото бе необходимо, по мнението на Вампир.