Околоземната орбита
Това бе най-големият обект в околоземна орбита, с размери, надхвърлящи многократно дори най-големите модули на Международната космическа станция. Корабът-майка бе дълъг над километър и половина и широк около четиристотин метра в средата, след което постепенно се стесняваше. В носа зееше грамадна пробойна — на мястото, където Майк Търкот бе взривил ядрения заряд, доставен в товарния отсек от една аирлианска сонда за гориво. Вътре в хангара се намираха и разрушените щурмови аирлиански кораби — така наречените „хищни нокти“ — аирлианският флот от Марс, пристигнал, за да превземе кораба-майка. С един-единствен неочакван ход Търкот бе съумял да обезвреди всички главни сили на противниците, които воюваха помежду си от хилядолетия насам, използвайки за целта планетата Земя.
Сега корабът-майка се носеше безжизнено из космоса — символ на човешката победа над аирлианците. Вътре в „хищните нокти“ се намираха десетина аирлиански трупа, идеално съхранени в космическия вакуум. В замръзналите им жили се намираше вирусът, който Носферату така отчаяно търсеше.
Хонконг
Нимха Намче не беше свикнал да носи костюм, нито да слиза в долината. Въпреки че прекара целия следобед в нетърпеливо очакване на четирийсет и четвъртия етаж на един небостъргач в самия център на Хонконг, той пак се намираше на седем-осем километра по-ниско, отколкото бе привикнало тялото му. Беше шерп от района на Кхумбуз в Хималаите и причината да пристигне чак в Хонконг бе само една и съвсем прозаична: парите.
Друг един шерп на име Тенсинг Норгей бе придружил сър Едмънд Хилари при легендарното първо изкачване на Еверест и оттогава шерпите неизменно участваха във всички експедиции до най-високия връх. Намче познаваше и такива, които изкачваха върха, движени не от желанието да го покорят, но сред шерпите никога не се говореше открито за тях.
Неотдавна към него се обърна един известен шерп, който се занимаваше с набиране на водачи за експедиции — само че този път предложението му бе невероятно. Намче щеше да получи сто хиляди долара, когато пристигне в Хонконг — наистина нечувана сума за шерп, — и още деветстотин хиляди след изкачването на върха — стига да приеме предложението да води експедиция. Кого щеше да води и кога щяха да поемат нагоре, бяха въпроси, на които се надяваше да получи отговор скоро.
До момента обаче отговорите ги нямаше. На летището го посрещнаха двама много бледи мъже, облечени в тъмни костюми и с черни очила, които взеха мълчаливо очукания му куфар и го настаниха в очакващата ги лимузина. Докато пътуваха с луксозната кола, мъжете не продумаха нито думичка, загледани в тапицерията, сякаш тя бе най-интересното нещо на света.
Отведоха го във фоайето на сградата, прекараха го покрай охраната и го качиха на частен асансьор. Когато вратата на кабината се отвори, единият от придружителите му даде знак да излезе и веднага щом Намче прекрачи прага, вратата се плъзна зад гърба му и той остана сам.
Точно отпред имаше лъскава стоманена врата и Намче спря пред нея, но не посмя да почука. Съмняваше се, че звукът ще премине през плътния метал. Ето защо се облегна на стената и зачака търпеливо, без да се тревожи от странното посрещане.
От унеса го извади едва доловимо свистене. Вратата се плъзгаше встрани без никакъв друг звук. Намче се отдръпна от стената и се приближи към отвора.
— Влизай — подвикна някой отвътре на английски с изразен китайски акцент.
Помещението, в което се озова, бе оскъдно осветено и Намче спря на прага, за да привикне с полумрака. Виждаше само обикновен дървен стол, към който бе насочен лъч светлина.
— Сядай там — нареди същият глас.
Намче доближи стола и приседна на крайчеца, опитвайки се да различи притежателя на гласа в мрака, но лампата му блестеше право в очите.
— Изкачвал си се шест пъти на Еверест.
— Да, сър.
— И всеки път си стигал до върха.
— Да.
— Не ми трябваш за върха. Искам да поемеш нагоре до четирийсет и осем часа и да вземеш някого с теб.
Намче поклати глава.
— Извън сезона сме. Времето не позволява катерене, ще е така поне още един месец, а и тогава може да се стигне само до базовия лагер. Пък и…
— Мълчи.
Намче се намести обезпокоено на стола. Вече се досещаше с кого си има работа — някой разглезен богаташ, който не разбира нищо от планини и алпинизъм. Такива обикновено очакваха водачът буквално да ги изнесе на върха. Мнозина приятели на Намче бяха загинали при подобни обстоятелства. Нито една сума не би си заслужавала подобен риск. Той винаги избираше внимателно онези, които щеше да води.