Петров се намръщи заради употребената дума.
— Адрик, да. Познавам го още от войната. Погледни ме и си го представи. По онова време той си беше съвсем същият. Не е остарял и с един ден. Какво според теб може да означава това?
— Не е моя работа — отвърна Петров.
— Ти работиш за него — възрази Кокол. — Щом не е твоя работа що за странно създание е господарят ти, тогава какво те интересува?
— Защо го наричаш създание?
Кокол въздъхна.
— След всичко, което се случи през последните години, тези пришълци и прочее, време е ние, хората, да прогледнем.
— Адрик е… — поде Петров, но Кокол вдигна ръка и го накара да млъкне.
— Адрик не е човек — отсече той. — Може да прилича на човек, но със сигурност не е.
— Кой… какво е тогава?
Старецът посочи един документ пред него.
— Какъвто и да е, сега му е притрябвала кръвта, която са събирали нацистите през време на Втората световна война. Според този документ техните доктори са подлагали на лабораторен анализ кръвта на всички затворници в лагерите.
— И какво са търсели?
— Един особен щам. Вършели са го по нареждане на високопоставен служител на нацистката партия и стар член на СС. В заповедта се е казвало, че трябва да се съсредоточат върху хора с червеникава коса и бледа кожа, които да са във видимо добро здраве. Събраното се е пращало в Бавария, в един замък край Февелсбург, където се събирал каймакът на СС. — Кокол прелисти още няколко страници и спря поглед върху друг документ. — В по-късния стадий на войната голяма част от събраната кръв била транспортирана до канцлерството в Берлин.
— Щом ти си взел документите, у кого е останала кръвта?
— Прибраха я НВД, военното разузнаване. Там имаше и хора от КГБ. Дори избухна кратка свада помежду им заради някакъв нацистки труп. Това остана за нас — той чукна с пръст по тетрадката. — Кръвта отиде на „Лубянка“.
— И какво направиха с нея?
Кокол кимна към пръснатите върху масата чертежи.
— Скътали са я в някоя дупка под Москва. А после са продължили със същото. Имам предвид, че са започнали да водят затворници на „Лубянка“ и да им точат кръвта. Казват, че нощем виковете им се чували чак в Кремъл.
Петров поклати глава. Наслушал се бе на всякакви невероятни истории. Не го интересуваше за какво му е притрябвала на Адрик кръвта, нито дали наистина му водят момичета и момчета. Но нещо в думите на Кокол пробуди любопитството му.
— Адрик им пие кръвта, нали?
— Чия кръв?
— На младежите, които му водят. Преди това кара да им правят изследвания. Мислехме, че са за СПИН и други болести, но всъщност е проверявал чистотата й. Затова живее толкова дълго. — Петров погледна строго Кокол. — Колко дълго всъщност е живял той?
Кокол сви рамене.
— Не зная, нито смея да го попитам. Бях още юноша, когато за него се говореше шепнешком. Дори тогава името му се произнасяше със страх, даже от ветераните от революцията. И те бяха чували за него като младежи. Тези хора, които бяха изтребвали стотици, дори хиляди врагове на партията, трепереха пред него.
— Знаеш ли къде КГБ държи кръвта?
Кокол тупна с длан по документите.
— Има един човек, който отговаряше за архивите на пришълците. Първо беше в КГБ, после във ФСБ. Казва се Льончика.
— Отговаряше?
— Загина при скорошните събития.
— И кой го смени?
Кокол бръкна в джоба и извади листче.
— Ето името, чина, поста и номера на кабинета.
Петров взе листчето и прочете написаното.
— Струва ми се, че е дошло време да намина при другаря Пашенка.
Кокол се зае да събира тетрадките.
— Ще ги четеш ли?
— Не зная немски и нямам никакво време да се занимавам с глупости. Чака ме по-важна работа.
— Нима мислиш, че е толкова просто?
Петров се усмихна.
— Да — кимна. — Така мисля. Но все пак остави тетрадките.
Корос
След като изкараха Кораба X от хангара го преместиха на стартовата площадка, където вече го очакваха ракетата носител „Ариане 5“ и кранът, предназначен да повдигне кораба и да го прикачи за ракетата. Голям цифров часовник наблизо показваше 45:00:00. Часовникът започна да отброява в обратна посока в мига, когато корабът напусна хангара.