Тибет
Организацията на Тиан Дао Лин имаше доста дълги ръце, които се простираха до Пекин и из цялата територия на Китай. Петанг Ригмо беше малко селце със стотина жители и последното цивилизовано място, преди човек да се озове под северната сянка на Еверест. Тъкмо от това място бяха започнали своя щурм на планината Онези, които чакат съвсем наскоро, когато се бяха опитали да сложат ръка на Екскалибур. От същия пункт поеха и Тай, и Намче, макар целта им да бяха телата на загиналите.
Намираха се в скована от вечни студове страна. На югоизток хоризонтът бе закрит от планини, които изглеждаха джуджета, сравнени с Еверест.
Намче спря за няколко секунди, загледан в планината, сетне прошепна една беззвучна молитва. Неговият спътник не бе произнесъл нито дума от началото на пътуването. Намче бе свикнал с туристи, които бъбрят непрестанно и задават безсмислени въпроси.
— Еверест — обяви Намче, без да е сигурен, че човекът до него знае кой от върховете е тяхната цел. — Вдясно е Чангце, заедно с Лхо Ла. Вляво е Нупце. Всичките са над 7500 метра.
Тай продължаваше да мълчи.
— Никога не съм го изкачвал от север — призна си Намче. — Винаги от юг. Северният подход е по-труден в техническо отношение. Ще се катерим по западния хребет, през глетчера Ронгбук. После ще се прехвърлим на източния хребет. Много стръмен и много опасен.
— Кога тръгваме? — попита след продължително мълчание Тай.
— Призори.
— И колко време ще ни отнеме?
— До първата точка? Шест часа. Стига хеликоптерът да ни отнесе толкова нависоко, колкото твърди, че ще може, твоят шеф. По-нататък ще бъде още по-трудно, но на всяка цена трябва да се върнем преди смрачаване. В противен случай ще се наложи да преспим горе в планината.
— Ще видим.
Брегът на скелетите
От доста години Носферату не бе напускал Убежището. Зад гърба си имаше месеци и години на щателна подготовка и планиране, но сега бе дошъл моментът за действие. Беше изпратил останалите и бе дошло време самият той да тръгва. Преди това обаче се спусна за последен път в криптата, където държеше саркофага на Некхбет. Положи ръка върху горния край на саркофага, на мястото, където преди хилядолетия киселината от кожата му бе оставила едва забележим отпечатък.
— Скоро. Много скоро, моя любов. Ще бъдем заедно.
Напусна криптата и се изкачи на площадката, където го очакваше хеликоптерът.
15.
Москва
На Петров му бяха необходими само три телефонни разговора, за да събере цялата информация за Пашенка, от която имаше нужда. След около час вече разполагаше с пълно досие, включително и с фотография на обекта. Като високопоставен служител във ФСБ Пашенка бе спечелил повече пари от продажба на информация на мафията, отколкото от държавната си заплата. Дори на няколко пъти бе взаимодействал с някои от подчинените в организацията на Адрик.
Имаше обаче и още нещо, което караше Петров да мисли, че този път се е натъкнал на следа, далеч по-скъпоценна от каквато и да било сума пари.
Настанен в задната част на един микробус, паркиран в отсрещния край на площад „Лубянка“, Петров чакаше търпеливо. Според осведомителите му Пашенка излизаше от работа в 16:00 часа, пресичаше площада и влизаше в бара на първия етаж на магазин „Мир“. Подобна безгрижност в действията говореше, че Пашенка отдавна е забравил подготовката си и дори не предполага, че някой може да се заинтересува от него. И днес, точно в 16:02 Пашенка се появи на вратите на сградата и прекоси площада. Беше облечен в скъп костюм, надхвърлящ далеч възможностите на един държавен служител, пък дори и от ФСБ. Но добре скроените дрехи не можеха да скрият напълнялото му и позакръглено тяло. Очите му бяха зачервени, сигурен белег, че пие повече, но в тях се четеше и стаена страст да властва и да причинява болка.
— Тръгвай! — нареди Петров в микрофона на седналия отпред шофьор. Отзад имаше още двама души, неговите най-верни помощници, и двамата облечени в черни дрехи, под които носеха бронирани жилетки. В мига, когато микробусът се изравни с тротоара, те нахлузиха на главите си черни шапки.
Петров се облегна на вратата, стиснал в ръката си пистолет. Бяха го правили много пъти и не очакваше неприятности, но човек с неговата професия трябваше винаги да е нащрек. Микробусът забави скоростта си до нормален човешки ход и помощниците на Петров отвориха другата врата. Единият от тях скочи зад Пашенка и го мушна с електрическа палка, пращайки мощен заряд в тялото му, а вторият постави примка на шията му и я стегна отзад.