Двамата мъже повдигнаха едновременно отпуснатото туловище на Пашенка и го напъхаха в микробуса. Вратата се хлопна и шофьорът даде газ. Десет секунди по-късно вече напускаха площада от противоположната страна. На тротоара зад тях стояха неколцина стреснати минувачи, но докато се сетят да вдигнат тревога, микробусът се бе изгубил от погледите им.
Петров огледа Пашенка, а един от помощниците му извади спринцовка и му инжектира силен мускулен релаксант, който щеше да го обездвижи за няколко часа, без да го лишава от способността да диша и да говори, както и да изпитва болка.
Пашенка премигна с очи, показвайки, че действието на електрическия заряд започва да се изчерпва, и се огледа замаяно. Докато пристигнат в склада, където Петров бе разположил своя щаб, пленникът вече бе напълно в съзнание и дори помръдваше леко с крайници.
— Правите голяма грешка — заговори той. — Аз съм висш офицер от ФСБ.
— Ако отговаряш искрено на въпросите ми, ще те оставя да живееш — каза му Петров. — Излъжеш ли, дори само веднъж за нещо дребно — никой вече няма да те види.
Той даде знак на помощниците си, които вдигнаха Пашенка и го отнесоха до едно тежко дървено кресло, завинтено за пода. Хвърлиха го на креслото и го завързаха здраво през ръцете, краката и гърдите.
Пашенка огледа обстановката, като не пропусна да отбележи въоръжената охрана и модерното оборудване.
— За кого работиш?
— Казах ти, че аз ще задавам въпросите.
— ФСБ ще ме търси. Имам среща след…
Петров премести стола си срещу Пашенка и седна.
— От ФСБ наистина ще те търсят, но сигурно ще признаеш, че няма да им липсваш кой знае колко. Нямаш друг шанс, освен да отговаряш на въпросите ми.
— Какво трябва да ти кажа?
— Какво знаеш за Адрик?
Пашенка пребледня. Брадичката му започна да трепери. Той преглътна мъчително, преди да отговори.
— Адрик е много опасен човек. Никога не съм го виждал, но така се говори. Свързан е с организираната престъпност, но има и свой бизнес.
— Мога и сам да чета вестници — прекъсна го Петров. — Искам да знам какво пише за него в секретното досие във ФСБ.
— И да е имало такова досие, най-вероятно е било унищожено.
— Защо?
— Намираше се в Четвърти отдел.
Макар да бе дългогодишен служител на КГБ, Петров никога не бе чувал за Четвърти отдел.
— Какъв е този Четвърти отдел?
— Искаш да кажеш, какъв беше — поправи го Пашенка. — Беше подразделение на КГБ, после и на ФСБ, и се занимаваше с извънземните.
— Беше, значи. И какво е станало с него?
— Щабът му се намираше в един подземен бункер на остров Нова земя. По време на войната е бил атакуван и унищожен от извънземните.
— И защо досието на Адрик е било в Четвърти отдел?
— Подозираха, че е бил от Онези, които чакат. Получовек-полуаирлианец, клонинг, който работи за Артад.
Петров си спомни тъмната канцелария, в която се бе срещнал със своя шеф. Бялата му кожа. Слуховете.
— Пак използва минало време. Сега не е ли?
— Не. Сега е друг.
— Какъв?
— Нежив.
— И какво означава това? — наклони се заинтригувано Петров.
— Нямаме представа — призна Пашенка. — Всичко, което знаем, е, че живее много дълго време благодарение на достъпа до някаква извънземна технология или биохимичен материал от пришълците. Някои смятат, че е полуаирлианец. Първото му досие е още от времето на Сталин, но има сведения за него и от времето на царете. Дори се смяташе, че може да е бил един от тях — Иван Грозни. Истината е, че никой няма представа за възрастта му.
Петров неочаквано смени темата.
— Разкажи ми за тунелите под Кремъл. Искам да знам повече за тях.
Пашенка премигна.
— Там са архивите, за които аз отговарям.
— Има ли някакво помещение, където държите кръв? Същата тази кръв, която е била взета от германците в края на Втората световна война.
Пашенка се подвоуми. Петров изтегли назад ударника на пистолета.
— Да — кимна Пашенка. — Има една стая, където се съхранява кръвта.
— Тази вечер ще ме отведеш там.
Еверест
— Никога досега не бях виждал нещо подобно. — Едва Намче произнесе тези думи и свирепият вятър ги откъсна от устните му и ги отнесе към пропастта вдясно от тях. Намче побърза да си нахлузи шапката, за да скрие и последните сантиметри гола кожа от природните стихии. Тай очевидно се задъхваше. Превит надве, китаецът разглеждаше замръзналите алпинистки дрехи, които стърчаха от ледената покривка. Фактът, че в дрехите нямаше и следа от вкочанен труп, бе накарал Намче да подхвърли тази забележка.