— Чисто до следващата врата — чу скоро след това докладите им. — Заключена и снабдена с ретинов скенер.
Петров побутна Пашенка към стълбището и останалите ги последваха. На тавана бяха монтирани флуоресцентни лампи, които бяха изгасени. Стигнаха още една метална врата. Пашенка се надвеси над ретиновия скенер, от който блесна тънък лазерен лъч и освети очите му. Петров си помисли, че наличието на толкова модерна техника може да означава само, че са на прав път. Дори в „Лубянка“ все още разчитаха на пропуски с печати и снимки, сверявани от възрастен полуграмотен портиер.
И тази метална врата се отмести, а зад нея се показа коридор, който се спускаше надолу. Подът и стените бяха боядисани в сиво. Петров повдигна прибора за нощно виждане, тъй като коридорът бе осветен, макар и от мъждукащи лампи. Веднага щом и последният член на групата прекрачи прага, Пашенка се обърна и понечи да затвори вратата.
— Не — спря го Петров. — Никога не затваряй пътя за отстъпление. — Нареди на двама от хората си да останат на пост и погледна коридора. Вървеше направо, докъдето му стигаше погледът. От документите, които му бе оставил Кокол, Петров узна, че първият тунел под Кремъл бил прокопан още по време на царизма като път за бягство в случай на опасност. Сигурно неведнъж се е налагало да го използват, помисли си Петров и даде знак да тръгнат напред. Пашенка крачеше до него.
Кокол му бе разказал, че по време на Втората световна война по нареждане на Сталин изкопали голямо бомбоубежище под Кремъл. Имало и други бункери, свързани с учрежденията отгоре. Всички те обаче били проектирани да издържат на въздушни атаки на немските „щуки“, а не на директен ядрен удар. Ето защо през петдесетте и шейсетте били прокопани нови, още по-дълбоки тунели и убежища. Никой не си помислил, че ако наистина започне ядрена война, оцелелите няма да има кого да управляват.
Пашенка спря пред една странична врата.
— Сега сме под двореца.
— На каква дълбочина? — попита Петров.
— Около осемдесет метра — Пашенка отвори вратата. Тунелът зад нея бе стар и по-нисък. От тавана капеше вода, голи крушки бяха свързани с разръфан кабел, закован със закривени пирони.
Изминаха около стотина метра и стигнаха нова врата. За разлика от предишната тази бе дървена, с метална обшивка. Петров забеляза миниатюрна камера, монтирана над вратата.
— Кой ни гледа?
— Един от хората ми — отвърна Пашенка.
— Не ми каза за това — Петров даде знак на хората си да бъдат готови.
— Той е мой доверен човек. Надявам се само да са приключили с ремонта.
Петров поклати глава. В днешно време в Русия нямаше такова понятие като доверен човек.
— Какъв ремонт?
— Дъното на асансьорната шахта и тунелът до него бяха разрушени наскоро при предателско нападение.
Пашенка помаха пред камерата и вратата се отвори с изщракване.
Двама от хората на Петров изтичаха напред и огледаха района. Петров изтика Пашенка пред себе си и опря автомата в гърба му. Пред тях имаше бронирано стъкло, което разделяше стаята на две. Вдясно бе монтирана врата, също от бронирано стъкло. От другата страна, зад поредица от монитори, седеше млад мъж. В ръката си държеше автомат.
— Кои са тези хора, другарю? — извика той на Пашенка.
— Четвърти отдел — отвърна Пашенка. — Имат разрешение.
— Мога ли да видя документите им?
Пашенка пристъпи към вратата.
— Няма нужда да ги искаш. По заповед на председателя. На моя отговорност.
Мъжът сви рамене.
— Не знаех, че са възстановили Четвърти отдел, но нищо чудно. — Той натисна едно копче и вратата се отмести. Пашенка прекрачи прага, следван от Петров.
— Поправиха ли асансьора?
— Тъй вярно.
— Тунелът към дъното?
— Изчистен е от останките. Може да се минава.
— Добре — кимна Пашенка и извади ключ, завързан на верижка. Мъжът последва примера му. Двамата застанаха от противоположните страни на метална кутия и пъхнаха вътре ключовете си. Пашенка преброи до три и завъртя ключа.
Стоманените врати в дъното на стаята се отместиха и зад тях се показа голям товарен асансьор. Пашенка се качи пръв, Петров го последва, но преди това даде знак на двама от хората си да останат на пост. Останалите се присъединиха към тях.