Выбрать главу

Кабината се разклати и потегли надолу.

— На каква дълбочина ще се спуснем? — попита Петров.

— На осемстотин метра.

— Там ли са архивите?

Пашенка поклати глава.

— Не. Те са много по-надълбоко. Това е едва първата стъпка.

Асансьорът се разтърси и спря. Вратите се разтвориха шумно. Пред тях се разкри тъмен коридор, осветен от няколко крушки. Покрай стената се виждаха купчини от отломки.

— Кой се е опитвал да проникне? — полюбопитства Петров.

— Онези, които чакат.

Петров бе чувал за тях.

— И защо са им притрябвали архивите?

— Не зная — сви рамене Пашенка. — Моят началник Льончика тръгна с тях и беше убит. По същото време един агент на Четвърти отдел на име Яков, който бе придружен от някакъв американец, успя да избяга и отнесе нещо със себе си.

Петров знаеше за Яков от новините.

— Това същият Яков ли е, който отлетя за Марс и помогна да бъдат победени пришълците?

— Същият. — Стигнаха едно кръстовище, Пашенка се огледа и посочи надясно. — От тук.

Петров бе изкушен от идеята да застреля Пашенка и да продължи сам, но се опасяваше, че пленникът може да им потрябва и по-нататък. Вървяха още известно време на същото ниво, после излязоха в по-широк тунел, който извиваше и постепенно се спускаше надолу. След като остави още един от хората си на разклонението, Петров продължи нататък.

Откъм вътрешната стена на тунела на равни интервали се отваряха вентилационни шахти. Петров предполагаше, че съществува една централна вертикална шахта, която снабдява с пресен въздух долните нива. Пашенка броеше на глас и спря внезапно пред първата врата отдясно. Петров прецени, че са изминали около километър и половина по извития коридор.

— Това е — обяви Пашенка. Сетне изруга.

Петров надникна над рамото му и веднага разбра причината. Краищата на вратата бяха заварени.

Петров извика на един от мъжете си, той смъкна раницата и извади отвътре портативен оксижен. Блясъкът на горелката озари мрачния коридор.

Беззвучната аларма вдигна на крак цяло отделение войници, които изтичаха в двора на Кремъл и се строиха на малкия плац, където вече ги очакваше техният началник и един полковник от ФСБ. Полковникът бе в пълно бойно снаряжение, сякаш бе очаквал тревогата.

Полковник Кокол бе мъж на възраст, но все още в добро здраве. Бастунът, който бе използвал при посещението си при Петров, бе изчезнал, нямаше и следа от накуцването.

— Какво има, другарю полковник? — попита го капитанът, докато си закопчаваше куртката.

— Нарушители в тунелите, капитане.

— Къде?

— Задействали са алармата на Шесто ниво, Осма секция.

— Какво се помещава там?

— Старите архиви на КГБ.

— Странно — промърмори капитанът. — Как не са се натъкнали на по-горните алармени системи?

— Сигурно някой ги е пуснал — обясни Кокол. — Вчера от площада пред „Лубянка“ е бил отвлечен наш колега. Той имаше достъп до архивите.

— Защо мислите, че той е долу?

Полковник Кокол се усмихна. После извади малък уред и го показа на капитана. На миниатюрното екранче блещукаше зелена точка, а до нея се местеха цифри. Точката бе почти в центъра.

— Сложили сте му „бръмбар“?

Кокол кимна.

— Очаквах да се случи нещо подобно. Виждам, че са се преместили, откакто са задействали алармата. — Той посочи надолу. — Сега са точно под нас, но на дълбочина осемстотин метра.

Капитанът се извърна и махна към една широка тръба, която стърчеше на около три метра над земята.

— Това е главната вентилационна шахта на кремълските подземия. Спуска се право надолу на дълбочина от две хиляди метра.

— Ще ни е нужно ужасно дълго въже, за да се спуснем чак долу — отбеляза Кокол, докато се приближаваше към шахтата. Няколко войници вече сваляха решетъчния капак. Друг отваряше метален сандък, зазидан за бетонната площадка.

— Помислено е за това — в случай че се наложи максимално бързо спускане до дъното при изключено електрозахранване. Тогава асансьорите ще спрат, а слизането по стълбите ще отнеме много време.

Войниците махнаха и последния капак. От вътрешната страна на шахтата блеснаха две лъскави тръби, прикрепени към стените. Капитанът се приближи до сандъка и извади отвътре две странни устройства. Имаха дръжки и презрамки, които се стягаха на китките. От външната си страна представляваха скоби, които пасваха точно на размера на тръбите и можеха да се затягат и отпускат с помощта на специални плочки.