Полковник Кокол се надигна едва-едва.
— Милицията има ли някаква представа къде можем да открием Адрик?
— Да. Знаят съвсем точно къде е неговият щаб. Но изглежда никой не смее да се изправи срещу него.
— Ще видим тази работа — Кокол бръкна в джоба си и извади сателитен телефон.
Околоземната орбита
Предният маневрен двигател на Кораба X се задейства само за секунда, колкото да снижи скоростта при навлизането в големия хангар на кораба-майка. При второто изригване на маневрените сопла Корабът X застина неподвижно, увиснал точно над главната платформа, между няколко полуразрушени „хищни нокти“. Страничният люк на корпуса се отвори и отвътре излязоха двамата членове на екипажа, облечени в космически скафандри. И двамата носеха пластмасови куфари.
Те се разделиха и всеки избра по един от „ноктите“, влезе вътре и спря при първия от труповете на аирлианците. След това отвори куфарчето и извади игли, спринцовки, пластмасови контейнери за кръв и портативни помпички от типа, който бе използвал и Тай.
Двамата се заеха да изцеждат от труповете и последните остатъци кръв, съхранена в космическото пространство.
Москва
Вампир наистина имаше дълга ръка. Сателитният телефон на Кокол иззвъня, той допря слушалката до ухото си за момент, после я подаде на капитана.
— Обажда се председателят.
Капитанът се облещи от изненада. Той слуша около минута, като отговаряше само с „Тъй вярно“ и „Ще бъде изпълнено“, после затвори телефона и го върна на Кокол.
— Е? — погледна го очаквателно полковникът.
— Ще нападнем Адрик и ще го унищожим. — Капитанът се извърна и извика на войниците си. Те наскачаха по колите и се отправиха към една от модерните сгради в центъра, където се намираше кабинетът на мафиотския бос.
Полковник Кокол — ветеран от Втората световна война, Студената война и периода след нея, който също не бе особено топъл, междувременно станал доверен шпионин на Вампир в Русия — реши да наблюдава щурма на сградата от съседната пряка. Разполагаше с пряка радиовръзка с всички командири на отряди, както и с образ от подвижни и улични камери.
— Виждам, че апаратурата си я бива — отбеляза той, докато войниците обграждаха сградата.
— Подарък от американците — поясни капитанът.
Докато разговаряха, специално подбрани щурмови групи заемаха ключови позиции. Поне засега не се виждаше и следа от противника. Кокол поклати недоверчиво глава.
— Изглежда прекалено лесно. Тук нещо не е наред.
Първите групи проникнаха в сградата и започнаха да напредват, осигурявайки тила си. Все още не се чуваха никакви изстрели. Цареше пълна тишина.
— На твое място бих изтеглил хората обратно — рече неочаквано полковник Кокол. — Още сега.
Две от групите се качваха нагоре по стълбището, тъй като асансьорите не работеха след прекъсването на електрозахранването в сградата. Три други отряда проверяваха стая по стая първите два етажа.
Капитанът се наведе над рамото на Кокол.
— Не мога да ги изтегля. Искам да отмъстя на тези типове. Гледайте внимателно. Имаме още един апарат, дар от братята американци. Страшно полезно нещо. — Той изломоти нещо в микрофона. Един от хората му спря до близкия компютър и извади някакъв уред от раницата си. Приличаше на органайзер с възможност за включване през устройството за дискети.
— За десет секунди можем да източим цялата информация от харддиска — похвали се капитанът. — Вече се прехвърля. — Посочи компютъра до реда от монитори.
— Казвам ти, че ми мирише на нещо гнило — настояваше Кокол. — Това място е капан.
— Какво?
Кокол се изправи и втренчи поглед в мониторите.
— Изкарай хората си навън. Веднага! — извика той.
— Не разбирам…
— Размърдай се — прекъсна го Кокол. — Адрик е бил готов за тази атака. След като не срещнахме никаква съпротива, значи нарочно ни е пуснал. А щом ни е пуснал, работата не отива на добре. — Още докато произнасяше тези думи, Кокол осъзна, че вече са закъснели.
Един от мониторите блесна ярко, после побеля и се изпълни със съскащия шум от прекъснато предаване. Секунда след това ги блъсна вълната на мощна експлозия, която разклати микробуса.
Кокол не се съмняваше, че всички отряди в сградата са били унищожени на място.
— Провери компютъра! — извика той на стреснатия капитан.
— Какво?
— Провери компютъра!
— За какво?
— Дали е прехвърлена информацията.
Капитанът се настани пред компютъра, стараейки се да не обръща внимание на хаоса, който цареше отвън. Миг по-късно въздъхна облекчено — на екрана трепкаше малка икона, сочеща, че данните са били прехвърлени успешно.