— Цяла нощ съм копал — оплака се Ло Фа. — Тези тъпаци, военните, спаха като заклани. Освен това имам и приятелчета, на които мога да разчитам. Е, не точно за всичко. — Докато говореше, старецът въртеше глава настрана и Ки забеляза, че едното му око е съвсем бяло.
— Ти нямаш приятели — упрекна го Че Лу. — Само мошеници, които да се навъртат край теб. — Тя му подаде малък пакет, натъпкан с банкноти и Фа го скри под ризата си. — За твоите приятели.
— Сега вече съм сигурен, че ще си останат такива. — Ло Фа се засмя доволно, разкривайки два реда жълтеникави зъби. — Хайде да се махаме бързо от пътя. Имаш ли разрешение за отварянето на вратата? — попита той, докато се качваше чевръсто отзад в джипа.
— Да — Ки отново подкара, а зад тях пуфтеше износеният двигател на камиона. Минаха покрай два каменни пиедестала, върху които имаше статуи на озъбени тигри. Отзад се показа неголям площад, с дължина тридесетина метри и ширина наполовината. Отсрещният му край се врязваше в планината и там бяха поставени две масивни бронзови врати, покрити с надписи. Пред вратите се издигаше голяма купчина черна пръст, очевидно от нощните разкопки ма Ло Фа през последните две седмици — след като Че Лу се бе свързала с него. Тя знаеше, че не разполага с много време и никак не й се щеше да го загуби в премахването на натрупаната пред вратите пръст.
— От тук — поведе ги Ло Фа.
Минаха покрай купчините и спряха пред входа. Старецът посочи с пръст едва забележимата пластинка, свързваща двете порти. — Древните са ги запечатали с разтопен бронз.
— Как ще ги отворим? — попита Че Лу. Един от студентите извади видеокамера и се зае да заснеме историческото събитие.
— А, това не е мой проблем — ухили се старецът. — Ти ми каза само да разкопая.
— Казах ти да ми осигуриш влизането.
Ло Фа се изплю ядно, но на устните му трепкаше хитра усмивка.
— Да бе, вярно. — Той смъкна раницата си, бръкна вътре и извади дълъг син шнур. — Нека твоите момчета го залепят за спойката между вратите — отгоре до долу.
— Какво е това?
— Детониращ шнур. Експлозивен.
Студентите го чуха и спряха уплашени.
— Спокойно, няма да избухне, докато не поставя капсулата.
— Откъде го имаш? — попита Че Лу.
— В наше време войниците са много разсеяни — рече Ло Фа. — Направо се чудя как успяват сутрин да си обуят ботушите.
— Всъщност, те какво търсят тук?
Ло Фа нагласяваше съсредоточено капсулата.
— Този път не става въпрос за хилавите студенти от площад Тянанмън. Сега проблемът е сериозен. Хората са уморени и искат промени. — Той посочи гробницата, която се издигаше над тях. — Това е от някогашен Китай, пъпът на цивилизацията. Всички тия слухове за контакти с пришълци и нови открития изглежда всяват смут в душата на обикновения човек…
— Все пак не разбрах какво конкретно търси тук армията?
— Конкретно, уважаема госпожо, армията е тук, за да се бие с бунтовниците.
— С бунтовниците ли? — Че Лу се питаше дали не бе прекарвала твърде дълго време в библиотеката. — Та има ли вече открита съпротива?
— Има сражения. В този край живеят много мюсюлмани, които не дават пукната пара за идеите на Пекин.
— Виж, това не знаех.
— Защото властите го държат в тайна. — Ло Фа наниза малката метална капсула на края на шнура. — И ще го държат с всички възможни средства. Дори ако се наложи да изтребят до крак населението на провинцията.
— Колко сериозно е положението?
— На твое място, бих си свършил работата колкото се може по-скоро и дим да ме няма от тук. Всъщност, ако трябва да съм искрен, бих си тръгнал още сега.
— Невъзможно — въздъхна Че Лу.
— Не биваше да ти пращам онези кокали — ядоса се старецът, но изведнъж снижи глас. — Има още нещо.
— Какво?
Ло Фа огледа склоновете на планината.
— Чух, че из района се навъртали чужденци.
— Какви чужденци?
— А, слухове. Преди четири дни войниците се качваха в планината. Имаше експлозии и автоматична стрелба. Нищо повече не зная.
Шнурът беше поставен и Ло Фа пъхна капсулата в малък детонатор. След това погледна към Че Лу.
— Надявам се, че знаеш какво правиш. Тази гробница не е била отваряна откакто са я запечатали имперските стражи. Ако питаш мен, по-добре да си ходим по живо по здраво.
— Откога си станал суеверен?
— А, не — отвърна с неочаквано сериозен тон Ло Фа. — Само дето не обичам да се бъркам в неща, които не са за моята уста лъжица.
— Затова пък са за моята — заяви уверено Че Лу, но вътрешно се колебаеше. Никога досега не се бе изправяла пред толкова голямо предизвикателство.