Ло Фа се подвоуми за миг, сетне пусна скобата на детонатора. Разнесе се пукот, който отекна приглушено в отсрещния край на двора.
Че Лу потръпна, когато видя щетите, които бяха причинили на портите, но нямаше друг начин да влязат.
— Дай щангата от джипа — викна Ло Фа на уплашения Ки. Сетне пъхна металната тръба в оформилата се от краткия взрив цепнатина и натисна. Портите се открехнаха със зловещо поскърцване, а отвътре повя студен въздух, който накара всички да потреперят.
— Ето ти я твоята мечтана гробница — махна театрално с ръка Ло Фа. — Аз бях дотук. — Той метна безгрижно раницата си на рамо. — Че Лу, аз си тръгвам.
Преди жената да отговори, старецът бе изчезнал от двора.
Няколко студенти включиха джобните си фенерчета, други запалиха газени лампи и предвождани от Че Лу, всички навлязоха в тунела. Точно след вратите започваше голямо преддверие. Светлините от лампите трепкаха по стените, изрисувани с изображения на мъже и жени в царски одежди. Че Лу бе виждала и друг път подобни рисунки, но сега имаше нещо, което я накара да забави крачка и да се вгледа внимателно. Така и не можа обаче да разбере какво.
Тунелът се разширяваше навътре, слизайки към сърцето на планината. Един от студентите доближи фенерчето си до стената и всички втренчиха изненадани погледи в идеално гладката й каменна повърхност. Подобно съвършенство несъмнено изискваше огромно умение и най-вече — доста прецизни инструменти. Но очевидно древните са познавали добре тайните на каменоделството.
Нямаше и следа от прах и въздухът бе съвсем сух, долавяше се много лек мирис на гнило. Продължиха, Че Лу отпред, още двеста метра и там спряха на разклон, от който тунелът се разделяше на два ръкава. Тук по стената също имаше надписи. Че Лу взе фенерчето на един от студентите и ги освети отблизо.
Стари руни. Нямаше никакво съмнение. Тя даде знак да заснемат всичко с камерата и тъкмо понечи да продължи надолу по главния тунел, когато само на двадесетина метра навътре се показа червеникаво сияние.
— Стой! — извика тихичко тя на студентите и впери очи в тунела. Устата й беше пресъхнала. Не вярваше в духове, но бе достатъчно стара и мъдра, за да знае, че на света има доста странни неща.
Червеникавото сияние започна да мени формата си — вече не беше овално и се разпростираше от пода до тавана. Ето че се оформи човешка фигура, но с причудливо изменени пропорции — твърде издължени ръце и крака за сметка на уродливо скъсеното тяло. Имаше и голяма глава, скрита под вълни от червени като пламък коси. Кожата беше призрачно бледа, сякаш лицето бе издялано от слонова кост, а ушите бяха толкова големи, че почти докосваха раменете. Ала именно очите привлякоха вниманието на Че Лу. Бяха яркочервени под червеникавите вежди и елипсовидни като котешките.
Фигурата се полюшна в сумрака, достатъчно прозрачна, за да се вижда коридорът зад нея, сетне вдигна шестопръста ръка и разтвори длан към тях. Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът беше напевен, странно познат, макар Че Лу да не разбра нито една дума.
Видението продължи да говори близо минута, сетне се изгуби от погледите им, оставяйки групичката изплашени студенти, скупчени около тяхната водачка, която също още не можеше да дойде на себе си.
10.
„Викинг II“ бе следвал елиптична орбита към планетата Марс, след изстрелването си от Земята в началото на 1976 г. За малко повече от двадесетте години, които бяха изминали от извеждането му, той бе ретранслирал информация от своята подвижна разузнавателна платформа и бе използвал собствените си датчици, за да събира сведения за Червената планета. По план връзката с него трябваше да бъде преустановена още преди десетина години, но многобройните и чести дефекти, причинили провали при другите сонди, изстрелвани към Марс, бяха принудили специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА да изсмучат и сетните капки енергия от все още функциониращата автоматична орбитална станция. Така дните след предполагаемата продължителност на живота й се бяха превърнали в месеци, месеците — в години и повече от десетилетие след предварително обявената смърт станцията не спираше да работи. Едва миналата година, малко след приближаването до Марс на „Патфайндър“, автоматична станция „Викинг II“ бе излязла в заслужен отдих.
Ала ето че сега отново бе получила радиосигнали, които й нареждаха да се пробуди, тъй като имаше още една задача, която трябваше да изпълни — задача, далеч по-важна от всичко, което бе свършила досега. Активирана от внезапно бликналия във веригите й електронен поток от сигнали, сложната космическа инсталация се завъртя на орбита, оставяйки след себе си краткотрайни пламъци от маневрените двигатели и постепенно започна да се измества в пространството, готвейки се да заеме ново положение.