В Лабораторията за реактивни проучвания, мястото, откъдето се изпращаха командите до орбиталната станция, цареше обща тревога за състоянието на „Викинг II“. Марс бе прокълната планета или поне такова бе становището на Лари Кинсейд, директорът на отдела за космическо изследване. Становище, което бе останало непроменено дори след първоначалния успех на „Патфайндър“. Всъщност, да заобиколиш няколко подводни камъка едва ли можеше да се нарече успех. Вярно, безаварийното спускане на „Патфайндър“ бе нещо, с което всеки ръководител можеше с право да се гордее, но това постижение все още оставаше засенчено от дългата и тъжна история на всички останали марсиански експедиции.
Кинсейд бе на работа в Лабораторията от началото на 1962, започвайки като младши авиоинженер. Беше присъствал в контролната зала по време на изстрелването на първата марсианска сонда — „Маринър 3“, на 4 ноември 1964 г. Беше наблюдавал реакциите на другите учени, когато третият носител на ракетата отказа да се отдели и сондата изгоря в горните слоеве на атмосферата.
„Маринър 4“, изстрелян само двадесет и три дни по-късно, бе успял да се доближи до Марс, но нискочувствителната му камера бе изпратила запис с почти символично значение.
Кинсейд естествено познаваше добре и историята на руските опити за изучаване на прокълнатата планета. Съветската сонда „Марс 1“ така и не бе успяла да напусне околоземна орбита. „Марс 2“ и „Марс 3“ достигнаха Червената планета, но сондите, които спуснаха, замлъкнаха почти веднага. „Марс 4“ въобще не уцели планетата. „Марс 5“ установи орбита, ала фотографиите, които предаде, бяха с по-ниско качество от тези на „Маринър 4“. „Марс 6“ поправи грешките на предишните станции и дори спусна успешно платформа, но информацията, получена от нея, бе противоречива и смущаваща. „Марс 7“ се размина на огромно разстояние с планетата.
С други думи, марсианските експедиции бяха и си оставаха назначение, от което се бояха всички инженери в Лабораторията за реактивни проучвания.
Разбира се, всичко това се бе променило в един миг, след получаването на съобщението от Втория страж в Сидония. Сега всеки жадуваше да научи колкото се може повече за Марс и най-вече за района на Сидония. В началото се възлагаха големи надежди на „Патфайндър“ и неговия всъдеход, но скоро стана ясно, че са твърде отдалечени от Сидонийския регион, за да бъдат полезни с нещо. И тогава си спомниха за верния пенсиониран „Викинг“.
Кинсейд командваше операцията по пробуждането на ветерана. Не му оставаше много време за размисли, но все пак не му даваше покой мисълта, че може би тъкмо извънземната база на Марс може да е причината за веригата от провали на американските и съветските изследователски сонди. Надарен с математичен ум, той не бе от хората, които вярваха в съвпадения, особено когато ставаше въпрос за механични обекти. Многобройните аварии и дефекти, които бяха преследвали руските и американските станции, очевидно значително надхвърляха статистическата вероятност за подобни явления.
Кинсейд бе стигнал до този извод преди много години, единственото, което не знаеше, бе причината. Вярно, из ЛРП и НАСА се носеха какви ли не слухове. За странните светлини, които заслепили „Аполо 11“. За това, че забранявали да се транслира пряк видеосигнал от совалките, а записите първо минавали през Агенцията за национална сигурност или някое друго място, където вероятно били строго редактирани. За необяснимата повреда с резервоара за гориво на „Аполо 13“. Кинсейд не беше вярващ, а като учен бе свикнал винаги да търси причината за наблюдаваното следствие. Сега вече бе повече от ясно, че просто не е разполагал с нужната информация, за да формулира достоверно обяснение.
На един от големите екрани в залата непрестанно се изписваше подробна информация за състоянието на пробудения „Викинг“. На съседния пък течеше информация за друга експедиция, стартирала преди няколко години — „Марсиански наблюдател“. Тази орбитална станция бе изстреляна през ноември 1996 и достигна Марс през септември 1997. Единственият проблем бе, че „Наблюдател“ бе сполетян от същата прокоба, от която и другите марсиански мисии. Един от слънчевите колектори така и не успя да се разпъне, предизвиквайки на по-късен етап повреда в пневматичните спирачки и в края на краищата — неуспех при постигането на стабилна орбита около планетата. „Наблюдател“ все още бе там и операторите правеха всичко възможно да компенсират изместването към по-нестабилно положение, но им бяха необходими поне две-три седмици. Засега можеха да въздъхнат облекчено, че не са допуснали сондата да навлезе в ниските слоеве на атмосферата или да се размине напълно с гравитационното поле на планетата и да бъде изгубена в космоса отвъд нея.