— Никога не съм чувал за подобен гриф.
— Според инструкцията трябва да действаме максимално бързо и да избягваме всякакви усложнения от международен характер.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промърмори недоволно Търкот.
Останалите се бяха скупчили около малкия телевизор и следяха онова, което ставаше с марсианската пирамида.
Дънкан все още бе съсредоточена върху предстоящото.
— Ясно е, че китайците няма да ни пуснат, тъй че няма смисъл да ги питаме. Значи, влизаме инкогнито, свършваме си работата и дим да ни няма. — Тя погледна към Търкот. — Майк, това изглежда е по твоята част. Тук пише, че ще бъдем прехвърлени в нашата база Осан в Южна Корея, където ще ни чака свръзка от ЦРУ. Човекът ще ни помогне да се доберем до гробницата и да се срещнем с Че Лу.
— Да не губим време — изправи се решително Търкот.
— Чакайте — изпречи се на пътя им Кели Рейнолдс. — Мисля, че не бива да се захващаме с тази работа.
— Кели… — понечи да заговори Нейбингър, но тя го спря с ръка.
— Не разбирате ли — само ще създадем нови проблеми. И без това Аспасия скоро ще бъде тук. Защо не изчакаме? Ако в онази гробница наистина има аирлиански артефакти, те несъмнено му принадлежат. Ако пък са на бунтовниците, не е наша работа да се месим. Проблемът пак ще е негов.
— Да де, така е било и по времето на Атлантида — усмихна се мрачно Нейбингър.
— Питър е прав — подкрепи го Търкот. — Не можем да приемаме ролята на зрители. Това засяга и нас.
— Нима точно ти не разбираш? — обърна се към него Кели. — Ще стане, както тогава в Германия. Без никакви причина ще пострадат невинни хора.
Лицето на Търкот се изопна. Въпреки това той се пресегна и взе ръцете й в своите.
— Не, Кели, този път ще бъде различно.
— Аз ще остана тук и ще чакам. Останете и вие — помоли се тя, като местеше поглед по лицата им.
— Не можем — поклати глава Лиза Дънкан. — Ти си имаш твоя работа, а ние — наша.
— Ако си бях свършила както трябва работата, след като измъкнахме Джони от Дълси, сега нямаше да е мъртъв — произнесе тъжно Кели. — Но вместо това тръгнах с вас. Този път обаче не съм съгласна.
— И ние не те молим — рече й Дънкан. — И без това става въпрос за секретна военна операция. Искам само да го запазиш в тайна.
— Не мога да го направя — поклати глава Кели.
— Послушай, Кели — намеси се ядосано Търкот, — ако китайците разберат за нас, някой може да пострада. Някой от нас.
— Това е единственият начин да ви спра — инатеше се Кели. — Ще кажа на всички.
— Няма да ни спреш по никакъв начин — рече Търкот. — Отиваме каквото и да стане.
— Мътните ви взели! — избухна Кели. — Защо? Защо трябва да се държим така — сякаш сме врагове. Та ние живеем на една и съща планета. Китайци и американци, руснаци и японци. Ами южноафриканците — защо трябваше да го крият от нас? Не виждате ли, че воюваме помежду си? Няма да бъдем готови за онова, което Аспасия очаква от нас, ако продължаваме в същия дух. Хора срещу хора.
— Не става въпрос за война — възрази спокойно Търкот, — а да узнаем каква е истината. Сами да я узнаем. — Той излезе от палатката и останалите го последваха. Само Кели стоеше в средата, заслушана във воя на вятъра.
За по-малко от десет минути Че Лу и групата изплашени студенти изминаха обратния път до вратите. Когато ги доближиха, установиха, че не само са затворени, но и затиснати с нещо отвън, защото колкото и да се мъчеха, не можаха да ги поместят и на сантиметър.
Една бърза проверка на запасите установи, че разполагат с вода за няколко дни, стига, разбира се, да я ползват икономично.
Светлината вероятно бе най-големият им проблем. Седмината имаха общо осем фенерчета. Че Лу изчисли, че ако ги палят едно по едно, осветлението ще стигне най много за шестдесет часа.
— Чуйте ме добре — обърна се тя към смълчаната и явно уплашена група. — Не можем да излезем навън. Може би Ло Фа ще се върне да провери как сме, но честно казано, малко се съмнявам да го стори. Тъй че, трябва сами да търсим изход.
— Кой може да го е направил? — попита Фунинг, едно от момичетата.
Че Лу помисли малко и се спря на най-логичното обяснение.
— Военните.
— Но защо?
— Защото някой им е наредил да го направят. Някой в Пекин се е сетил, че не е трябвало да ми разрешават да идвам тук и това е бил най-лесният начин да ме спрат. — Тя запази за себе си обезпокоителната възможност информаторът да е тъкмо Ло Фа.
— Сега всички ще умрем! — проплака Фунинг.
— Все още сме живи — тросна й се Че Лу, — тъй че престани да хленчиш. Изпадала съм и в далеч по-страшни положения. — Тя посочи с ръка главния тунел. — По-нататък започват два странични ръкава. Все някъде ще стигат. Ако се съди по историческите записки, дължината на тунелите в гробницата надхвърля няколко километра. Не може да не открием друг изход.