— Ами ако ни постигне онова, което се случи с Тай? — попита уплашено Фунинг. — Ако се натъкнем на подобна клопка?
— Ще бъдем предпазливи — опита се да я успокои Че Лу и вдигна бамбуковата пръчка, която използваше за бастун. — Завържете накрая й кърпа. Ще я държим напред, тъй че кърпата да виси надолу. Така ще разберем, ако се натъкнем на друг подобен лъч.
— А ако има лъчи и в двата странични тунела?
— Е, тогава наистина сме в безизходно положение и ще бъдем обречени. Но не бива да се предаваме, докато не го разберем със сигурност. Хайде, ставайте.
— Аз ще нося бастуна — предложи неочаквано Ки.
— О, благодаря ти — кимна Че Лу.
— Да тръгваме — отвърна Ки и пое навътре в тунела, с пръчката в едната ръка и фенерчето в другата. Останалите неохотно го последваха в колона.
— Я погледнете това — рече Нейбингър и им подаде бележката, която бе получил от шофьора. Намираха се в джипа, който трябваше да ги откара на летището. Дънкан вече бе уговорила самолет и пилотът ги увери, че ще летят въпреки лошото време. Настроението в кабината беше мрачно, Нейбингър седеше до шофьора, а Дънкан и Търкот се бяха настанили отзад.
— Какво има? — попита Търкот.
— Това е преводът на китайския надпис върху камъка. — Нейбингър зачете високо: — Тук пише: „Чинг Хо стигна това място, както му беше наредено. Той изпълни дълга си, според разпорежданията.“
— Кой е тоя Чинг Хо?
— Като се качим на самолета ще направя справка — обеща Нейбингър.
Търкот почувства леко побутване. Обърна се и видя, че Дънкан е свела глава към него.
— Съжалявам за онова, което каза Кели — прошепна му тя. — За Германия… Направи го, за да те засегне. Искаше да те спре, да се откажеш.
— Значи знаеш за Германия?
— Разбира се. Затова избрах точно теб, когато търсехме подходящ човек, когото да внедрим в Зоната.
— Защото участвах в една шибана, предварително обречена на провал операция, в която загинаха невинни хора?
— Хайде, не говори така — успокои го Дънкан. — Ти не си виновен. Нито убийствата са твое дело. Опитал си се да му попречиш.
— Но бях там.
— О, стига, Майк. Време е да разбереш, че не носиш никаква вина. Избрах те, задето си отказал медала. По това разбрах, че имаш чувство за отговорност.
Шофьорът спря недалеч от летището. Навън продължаваше да вали. Нейбингър вече излизаше. Дънкан положи ръка на рамото на Търкот.
— И помни — каза му тя, — следващите събития доказаха, че съм избрала точно този, когото трябва.
От три часа майор Куин не вдигаше глава от своя лаптоп, ровичкайки неуморно из различните кодове и входящи номера, разрешаващи достъпа до системата за сателитна комуникация на Министерството на отбраната. Накрая откри онова, което търсеше, но информацията само внесе допълнителен смут, вместо да изясни нещата.
Олейса, странната гостенка, поддържаше сателитна връзка с някаква наземна станция, разположена не къде да е, а в Антарктида. На всичко отгоре, според официалните документи тази станция не съществуваше и само на едно място се споменаваше, че вероятно принадлежи на някаква организация на име СТААР.
Куин се облегна в креслото и се замисли. После се сети нещо, въведе нова команда и получи достъп до скритата камера, от която можеше да следи какво става в страничния хангар, даден за ползване на Олейса. Не беше особено изненадан, че екранът остана черен, а отдолу излезе съобщение, че камерата е била изключена.
— Така значи — кимна той, готов да приеме новото предизвикателство. — Все някъде ще открия нещо за тази СТААР. — Той се наведе над компютъра и понечи да напише нещо, но спря, осенен от внезапно хрумване. Антарктида? Съществуваше връзка между континента и „Меджик-12“ и той вече се досещаше кой може да го осветли по този въпрос. Единственият оцелял член на групата. Куин знаеше и къде ще го открие — в болницата на авиобазата Нелис, където Вернер фон Сеект, учен, някогашен нацист и член на СС, преживяваше последните си подарени дни, благодарение на чудесата на съвременната медицина.
14.
— Дали Кели ще изпълни заканата си? — попита Дънкан. Тримата седяха в предната секция на боинга, който им бяха отделили от ВВС за новата мисия. Въпреки бурята излитането премина гладко и в момента летяха право към Южна Корея и авиобазата Осан.
— Не. Няма — поклати глава Нейбингър.
— Защо си толкова сигурен?