— Вероятно ще узнаем отговора в гробницата — успокои я Търкот. — И той ще е още по-интересен след онова, което току-що се случи с „Викинг“.
Специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания също бяха концентрирали всичките си усилия, за да узнаят нещо повече за съдбата на „Викинг“. Лари Кинсейд бе от онези, които вече знаеха отговора: „Викинг“ не съществуваше. По какъв начин и защо бяха въпроси с второстепенно значение, на които тепърва щяха да се търсят отговори. По-важното сега бе как да постъпят със записа от инцидента, който все още не беше станал публично достояние, а телевизионните компании очакваха с нетърпение първите снимки от Сидонийския регион. Бяха спечелили малка отсрочка с обяснението, че трябвало да изчакат още една обиколка на автоматичната станция около планетата, преди да получат видеоматериалите, но това бе временно решение. Кинсейд изчака духовете в залата да се успокоят, сетне стана и се приближи към развълнуваните си колеги.
— Господа, „Викинг II“ вече не съществува — обяви той на висок глас. — Няма никакво значение дали е бил унищожен, или е получил сериозна повреда — и в двата случая за нас той е недостижим, тъй като не разполагаме с телеметрични данни. Лошата новина е, че няколко от проследяващите уреди на Земята и в орбита — включително и от борда на „Наблюдател“ — са регистрирали ярко светлинно изригване в центъра на черния квадрат, затворен между слънчевите колектори на Сидония, точно когато отгоре е преминавал „Викинг“.
— Какво според вас е било това? — попита един от присъстващите.
— Не зная — сви рамене Кинсейд. — Само мога да предполагам, че е някакъв вид лъчение с голяма разрушителна сила. Ключовият въпрос е дали се отнася за случайно, или за преднамерено действие.
— Какво? — подскочиха околните.
— Ами да — може да е електромагнитен импулс от колекторите, по тъжно стечение на обстоятелствата съвпаднал с преминаването на „Викинг“ или…
— Или? — обади се един нов, непознат глас, който накара Кинсейд да се обърне. Мъжът зад него имаше побеляла коса, а лицето му бе скрито зад големи тъмни очила, въпреки че помещението нямаше дори прозорци, а осветлението не бе никак ярко. Беше облечен с черни панталони и риза, без вратовръзка, а съдейки по цвета на пропуска, който бе прикачил на джобчето си, можеше да влиза безпрепятствено навсякъде.
— Или да не е съвпадение — продължи Кинсейд, като подбираше думите си внимателно, — а напълно целенасочен акт.
След думите му в стаята отново се възцари суматоха.
— Чакайте малко — вдигна ръце Кинсейд. — Хайде да не прибързваме с изводите. Наистина, напълно възможно е да става въпрос за съвпадение. Но и да не е… и да не е — повтори той, — не бива да забравяме, че съобщението, което получихме, беше от компютър, а не от Аспасия. И в него се казваше, че Аспасия ще се пробуди — не че се е пробудил. Така. Сега — каква е ролята на един страж компютър? Ясно — да охранява. Вероятно разполага с някакъв вид защитна система, която се е задействала автоматично при появата на „Викинг“ точно отгоре. В този смисъл по̀ бих нарекъл случилото се преднамерен или враждебен акт и ще защитавам точно тази позиция пред президента. За това предлагам за пред медиите да запазим легендата, че вероятно има повреда в някоя от системите, което в известна степен е самата истина. Ще кажем също, че причината за това е преместването на „Викинг“ на нова орбита.
— Разяснете им освен това — добави непознатият, — че повредата е много тежка и нима почти никаква надежда да бъде възстановена връзката с „Викинг“. — Той се наведе доверително към Кинсейд. — Всъщност, има ли нещо, което можете да направите?
— Все още разполагаме с „Марсиански наблюдател“ — напомни му неохотно Кинсейд.
— Аз пък мислех, че нямате контрол над „Наблюдател“.
— Работим по въпроса — увери го Кинсейд. — Просто разчитахме, че „Викинг“ ще ни даде по-добро изображение.
— Още колко време е нужно на „Наблюдател“, за да установи стабилна орбита?
— Поне няколко дни — призна Кинсейд. Пое дъх да добави нещо, но непознатият се завъртя рязко и напусна с решителна крачка залата. — Е, това е всичко, господа — обяви Кинсейд.
Докато другите се изнизваха през вратата, той се отпусна уморено в едно кресло. Имаше чувството, че непознатият ще го чака отвън, за да получи допълнителна информация, а в момента не му беше до поверителни разговори. Стана му неприятно, че е принуден да мами хора, с които бе работил от дълги години. Ето защо продължи да си седи, завладян от мрачни и песимистични размишления.