— А ние как ще влезем? — попита Търкот.
— Операцията е от две части. Първо се доближават моите снайперисти и премахват часовите, както и хората в картечните гнезда. Ще стрелят, докато се вдигне тревога. Тогава останалите се вдигаме и очистваме района пред вратата. Хоуис, който е нашият сапьор, ще постави насочени взривове на желязната порта, за да си пробием път вътре.
— С какви оръжия разполагате? — полюбопитства Търкот.
— Две 50-калибрени снайперови пушки „Хаскинс“, автомати за огнева поддръжка и две базуки. Можеш да си поискаш оръжие от вашата приятелка. Има такива нещица, за каквито само сме чели.
— Ясно — рече Търкот. — А как ще пристигнем?
— Един С-130 ще ни метне дотам. Скачаме от сто и двадесет метра.
— Сто и двадесет! — възкликна Нейбингър. — Мислех, че ще е поне сто и петдесет.
Харкър се засмя дрезгаво.
— Сто и двадесет, сто и петдесет, какво значение? Ако питате мен, онези от кабината ще са готови да ни хвърлят и от деветдесет, само и само да не се изпържат. Ще летят максимално ниско, за да избегнат радарите на китайската ПВО.
Нейбингър видимо пребледня и Харкър го тупна по рамото.
— Не му мисли, професоре, разполагаме с едно нещо, дето ще те приземи като в люлка. — Той чукна със закривения си показалец по друга снимка. — Това тук е езеро на два километра от гробницата. Тъкмо пилотите по-лесно ще го намерят, водната повърхност е като огледало за насочващите радари. Поне ще сме сигурни, че ни хвърлят на точното място.
Търкот разбираше какво има пред вид Харкър — при нощните скокове пилотите нерядко губеха ориентация и хвърляха десантните групи на километри от зоната за действие.
— Е, приятелю — обърна се той към Нейбингър, — поне няма да се безпокоиш за приземяването. Ще кацнеш право във ваната.
— Да, току-виж съм се удавил — промърмори мрачно Нейбингър.
— А обратният път? — реши да смени темата Търкот. — По това работили ли сте?
Харкър издаде напред брадичка.
— Че как? Уточнихме няколко подходящи места за изтегляне.
— Какво изтегляне? — попита Дънкан.
— С хеликоптери — побърза да вметне Търкот.
— Няколко места, както вече казах — повтори Харкър. — Повече ме безпокои обаче фактът, че ще ни вземат с вертолети МХ-60. Може да не съм най-големият спец по тези въпроси, но от малкото, което знам за „Блекхоук“, обсегът им на полет, дори с допълнителни резервоари, в никакъв случай не е достатъчен, за да ни измъкнат от там. Интересно ми е как смятат да го направят и кой ще командва полетния екипаж.
— Може би ще се зареждат по трасето — предположи Търкот. — В специалните части разполагаха с подобни модификации на „Блекхоук“.
— Да, може и да е така — склони глава Харкър. — Но дали са готови да пратят такова нещо в китайското въздушно пространство?
— Ще попитам Зандра — намеси се Лиза Дънкан.
— С две думи — приключи Харкър. — Нека момчетата от ВВС ни хвърлят на точното място, а аз обещавам да ви вкарам в гробницата.
Търкот, Нейбингър и Дънкан разглеждаха снимките от гробницата Циан Лин.
— Големичка е — отбеляза Търкот. — Да знаеш случайно на каква дълбочина се простира? — обърна се той към Нейбингър.
— Не знам. Не съм чувал вътре да са допускани експедиции.
— Страхотно — въздъхна Търкот.
Прекъсна ги женски глас. Зандра беше влязла в стаята, докато разглеждаха снимките.
— Самолетът е готов за излитане, оттатък ви чака снаряжението, така че предлагам ви да се размърдате.
Докато се изнизваха от стаята, Нейбингър поклати учудено глава и прошепна така, че да го чуят само Дънкан и Търкот.
— Странна работа, казвам ви.
— Коя? — сепна се Търкот.
— Ами тази, че ни предоставят всякакви свръхмодерни технологии само и само да се промъкнем в някаква древна китайска гробница и да открием там нови сведения за аирлианците. Дали пък Кели не е права? Щом не можем да се споразумеем помежду си — имам предвид с китайците — заслужаваме ли да търсим контакт с космоса?
— Вярно е — съгласи се Търкот. — Човечеството все още не е в състояние да преодолее предразсъдъците си. Но мен друго ме безпокои.
— И кое е то? — попита Дънкан.
— Ще можем ли да ги преодолеем все пак — говоря за противоречията — ако се наложи да се бием с извънземни нашественици — произнесе замислено Търкот.
— Всички освен Ки оставате тук — нареди Че Лу. — Двамата с него ще се върнем назад и ще огледаме десния тунел.
След като подминаха светлия отвор, бяха продължили още близо осемстотин метра навътре в левия тунел, само за да открият, че той завършва с глуха каменна стена. Всички бяха завладени от отчаяние, но само Че Лу не се предаваше. Върнаха се назад до светлината и тук Че реши да ги раздели.