— Никъде върху документите не видях печат от ЦРУ. Както за предстоящата операция, така и за десанта в Етиопия.
— Не ви ли харесва нашата ефикасност?
— Просто искам да зная за кого работя.
— Но нали вече ви казах? — учуди се Зандра.
— Е, в такъв случай настоявам да запомните едно нещо — заяви Дънкан и се наведе към Зандра. — Хората, които току-що изпратихте там… те не са пионки. Искам ги обратно всички, ясно ли е?
Зандра дори не трепна под втренчения й поглед.
— Ясно ми е — кимна спокойно тя.
След като стигнаха разклонението, Че Лу и Ки свърнаха обратно в десния ръкав, който се спускаше надолу към сърцевината на гробницата. Отначало тунелът вървеше направо с лек наклон, но после описа няколко големи завоя и се насочи почти стръмно надолу, тъй че не след дълго, по преценка на професорката, бяха под основата на гробницата и вече слизаха към земните недра.
Крачеха бавно, сковани от страх и от усещането за милионите тонове земна маса, надвиснала над тях. Но въпреки опасенията Че Лу не можеше да не се възхити от съвършената конструкция на подземния тунел, чийто стени и под бяха гладки като огледало. Откакто видя холографското изображение на пришълеца, Че не се съмняваше кои са истинските строители на гробницата и тунела. Въпросът беше как съдбата им се е преплела с тази на нейните древни предци и какво се крие под този грандиозен строеж?
— Вижте там! — извика сподавено Ки и замръзна на място.
Тунелът се разширяваше в подземна галерия, толкова просторна, че немощната светлина от фенерчетата не можеше да освети стените и тавана.
— Сега какво ще правим, госпожо? — попита уплашено Ки.
— Ще следваме стената отляво, за да не се изгубим.
Не беше необходимо, защото веднага щом прекрачиха прага на галерията, високо над главите им се появи бледо сияние. Двамата инстинктивно отстъпиха назад и светлината веднага угасна.
— Аха — кимна Че Лу. Беше уморена от цялата тази игра на криеница. Направи няколко крачки напред и още при втората сиянието се появи отново. Скоро се превърна в малко слънце, увиснало на около четиристотин метра над главите им.
Че Лу спря и се огледа. След дългото пребиваване в ниски и тесни помещения сетивата й отказваха да възприемат истинските размери на залата, в която се намираха.
Стояха на пода на грамадна подземна кухина. Блестящи метални подпори се извиваха покрай близката стена и се губеха към тавана, вероятно опирайки в отсрещната прана. По-нататък се виждаха няколко странни обекта — черни метални контейнери с височина от около метър до неколкостотин метра, за чието предназначение можеше само да се гадае. Кухината изглеждаше дълга почти километър и широка половин.
Далече вляво имаше друго сияние, този път яркозелено и по-силно от светещото тяло под покрива.
— Какво може да е това? — прошепна с разтреперан глас Ки.
Че Лу също не смееше да повиши глас, макар, ако се съдеше по гъстия слой прах, покриващ всичко наоколо, мястото бе изоставено отдавна.
— Не зная — отвърна тя.
— Не сме в гробницата — произнесе набрал увереност Ки.
— Със сигурност. — Едва сега Че се досети, че студентът няма ни най-малка представа кои са истинските строители на галерията. — Това място не е дело на човешки ръце — побърза да уточни тя.
— Уф! — извика уплашено Ки и отскочи назад. Точно пред тях бе изникнал светещ червен кръг. Че Лу не помръдна, вече знаеше, че предстои да видят поредната холограма. Скоро във въздуха се оформи човешка фигура, подобна на онази, която бяха наблюдавали в горния коридор. Тя произнесе кратка реч с познатия напевен тон, като от време на време сочеше в различни посоки из галерията и накрая изчезна.
— Хайде да се връщаме — предложи Ки.
— Къде?
— Ами… при другите.
— И после? — попита го тя. — Да останем там, докато умрем? — Тя махна с ръка към зеленото сияние, което фигурата от холограмата им бе посочила няколко пъти по време на кратката си реч. — Ще вървим нататък. — Тя закрачи, без да чака потвърждение и Ки неохотно я последва. Вече не се страхуваше. Първата холограма съдържаше предупреждение, но тази по-скоро целеше да запознае посетителя със съдържанието на галерията. Дори не си направи труда да държи бамбуковия бастун пред себе си.
Минаха покрай няколко машини, от които се чуваше тихо бръмчене.
— Вижте! — посочи с пръст Ки.
Че Лу се обърна и проследи ръката му. На около двеста метра трима мъже тъкмо заобикаляха няколко черни контейнера и се приближаваха към тях.
Че сграбчи Ки и го дръпна назад. Сега вече мъжете не можеха да ги видят и старата професорка си пое на пресекулки дъх.