Ки измъкна малък нож със завито острие от колана си и стисна до болка кокалената му дръжка.
— Я прибери това! — скара му се шепнешком Че.
— Но…
Макар да бе разглеждала тримата непознати само няколко секунди, професорката не се съмняваше какво държаха в ръцете си. Малкият нож едва ли би могъл да се сравнява с убийствената мощ на куршум, изстрелян от цевта на автомат „Калашников“. Тя надникна зад ръба на машината и видя, че един от мъжете е спрял на по-малко от стотина метра от тях и се оглежда. Силуетът му се очертаваше на фона на зеленото сияние.
Къде бяха другите двама? Че Лу напрегна сетива, усещайки как в нея бавно се пробужда позабравения опит от партизанските години. След това се извъртя рязко и замръзна пред дулата на насочените към нея автомати. Бавно плъзна поглед от оръжията към лицата на онези, които ги държаха. Не бяха китайци, нито дори азиатци. След като огледа маскировъчните им униформи, тя бързо стигна до най-вероятното предположение за езика, който говореха.
— Моля ви, не стреляйте — произнесе бавно на руски старата професорка.
По-високият от двамата отговори на перфектно мандаринско наречие.
— Коя сте вие?
— Аз съм професор Че Лу от Пекинския университет, а вие?
— Полковник Костанов. Руснак. Как проникнахте в гробницата?
— Взривихме портата.
Костанов вдигна учудено вежди.
— Още ли е отворена?
— Не. Пристигнаха войници и я залостиха. Нямаше начин да излезем обратно.
Костанов се засмя, разкривайки два реда равни зъби.
— Поздравявам ви, госпожо, вие сте или твърде храбра, или прекалено глупава, за да попаднете тук без необходимата екипировка. А може би знаете повече от нас за всичко това… — той описа широк кръг с ръката си.
Чу Лу сви рамене.
— Опасявам се, че не мога да се похваля с обстойни познания. Когато дойдох тук, очаквах да видя старокитайска гробница. Нямах представа, че ще срещна руски войници.
— Е, едва ли ние сме най-странната находка за археологическата ви експедиция — продължи да се усмихва Костанов. — Сега какво да ви правя? Би трябвало да ви премахнем и да продължим с изпълнението на задачата. Само дето с второто нещата зациклиха, а първото ми се струва излишно.
— Какво ви доведе тук? — попита го Че Лу.
Костанов бавно свали оръжието и го преметна през рамо.
— И вие питате? — рече той и кимна към бръмчащата машина.
— Откъде въобще узнахте за това място?
— От един старорунически надпис — произнесе замислено полковникът. — Американците ни смятат за глупаци, но и ние знаем това-онова. Дори повече от смешните открития на техния Нейбингър.
— А как влязохте?
— През един страничен тунел, който води право тук — Костанов посочи далечния край на залата. — А вие от там ли влязохте? — Този път гледаше към входа на тунела зад тях.
— Да.
— Вчера беше затворен.
— Значи и вие не можете да излезете? — Сега вече знаеше защо войниците бяха залостили портата.
— Не можем — призна руснакът. — Когато се върнахме назад, вратата бе затисната с нещо. Имаше още един тунел, но той не води никъде… Всъщност, там изгубих един от хората си.
— А онази зелена светлина?
— Там има нещо като център за управление. — Той се засмя горчиво. — Не сме толкова отчаяни, че да натискаме безразборно копчета. Поне засега… — добави накрая.
— От колко време сте тук? — попита Че.
— Вече трети ден. В началото беше непрогледен мрак. Едва на втория ден центърът показа признаци на събуждане, а галерията светна, когато влязохте вие. Да не е ваша работа?
— Де да беше така — въздъхна Че. — Ако разбирах толкова, отдавна да съм открила изхода.
— А вие откога сте тук? — попита на свой ред Костанов.
— Няма и едно денонощие.
— Виждам, че не носите припаси — отбеляза Костанов. — А нашите почти привършиха.
— Какво представляват тези неща? — попита Че Лу.
— Нямам понятие — призна Костанов. — Така и не успяхме да отворим поне един от контейнерите. В някои от тях изглежда има машини, които работят. — Той сви рамене. — И аз знам колкото вас.
— Бихте ли ме завели в центъра за управление? — попита Че.
20.
В подземната зала на Марс програмата продължаваше безукорното си изпълнение.
Едва доловима въздишка обозначи финалното изравняване на налягането между залата и вътрешността на един от ковчезите. Сребристото платно, покриващо тялото вътре, се беше стопило.
Натежалите клепачи бавно се вдигнаха. Сияещи червени очи се втренчиха в тавана отгоре. Една шестопръста ръка се пресегна и сграбчи металния ръб на ковчега, напрегна се и изтегли горната част на тялото до седнало положение. Съществото огледа залата и спря поглед на останалите ковчези. Тя беше първата. Сега от нея зависеше дали да бъде продължен процесът по събуждането на останалите. Не биваше да губи време.