— Май знаете доста по този въпрос.
— И още как. Получихме сведения от разузнаването, че преди седем дни Груев е потеглил начело на неголяма група към гробницата. Връзката обаче била прекъсната и руснаците сметнали, че хората им са заловени.
— Защо не сте ми казали, че вътре може да има руснаци?
— Не е трябвало да знаете.
Дънкан стисна зъби.
— Слушайте — продължи Зандра, — ще научите всичко, като му дойде времето. Сега по-важното е да се свържем с Търкот и да му съобщим, че се налага да потърси Груев в гробницата. Трябва да работят заедно.
— Е, поне вече знаем защо китайците са обсадили гробницата — произнесе с неприкрит сарказъм Дънкан.
Търкот вдигна ръце и показа шест пръста.
— Шест минути! Приготви се!
Хората се подреждаха край лентата за скачане. Търкот доближи Нейбингър и му посочи с жест да прекара лентата през карабината на отварящото устройство. Харкър произнасяше на равни интервали отривисти команди:
— Провери окачването!
— Провери парашутите! Основен. Резервен.
— Провери екипировката!
Самолетът рязко намали скоростта и всички се люшнаха напред.
— Една минута!
— Дръж се — викна Търкот на Нейбингър. — Почти пристигнахме.
Самолетът се спусна още надолу и сега се носеше на не повече от осемдесет метра над местността — минималната височина за безопасен скок. Шумът рязко се увеличи, когато над горния край на рампата се показа цепнатина, която бързо се разширяваше. Зад нея се виждаше само непрогледен мрак.
Търкот сграбчи хидравличната ръчка и се надвеси навън. Ето там — недалеч и встрани от тях, се виждаше озарената от лунни лъчи гладка езерна повърхност. Зад нея се издигаше мрачният масив на планината Циан Лин. Въпреки напрегнатия миг Търкот беше дълбоко впечатлен — само след четири часа полет се намираха дълбоко в сърцето на Китай и съвсем близо до целта.
Той се дръпна назад, огледа се за Нейбингър и едва тогава потърси сигналната светлина върху рампата. Светеше в червено, но само след десетина секунди светлината стана зелена.
— Скачай! — извика Търкот през рамо, направи крачка напред и мракът го погълна.
При скокове от височина сто и петдесет метра не остава много време за друго, освен за приземяване. Търкот беше само на осемдесет метра над езерото, когато основният му парашут се отвори. Обърна се да потърси Нейбингър, но в същия миг краката му се врязаха във водата. Въздухът събран под водолазния му костюм, го изхвърли като надута топка на повърхността, след съвсем кратък престой долу.
Парашутът се беше разстлал недалеч от него. Търкот бързо разкопча катарамите, преди напоеният с вода плат да го е повлякъл. След това измъкна затъкнатите в пояса плавници, нахлузи ги, чак тогава отвори раницата и започна методично да прибира парашута вътре, като се крепеше на повърхността с равномерни движения на краката. Когато приключи, раницата и парашута бяха подгизнали до такава степен, че бързо потънаха надолу. Едва тогава Търкот се ориентира и заплува в посоката, в която бе изчезнал самолетът и където вероятно се намираше Нейбингър. За всеки случай надзърна през дебелото стъкло на компаса, който носеше на китката и свери посоката с азимута, който самолетът бе следвал в последната част на полета. Малко по-късно до слуха му достигна шумно пляскане, което му подсказа, че е избрал правилната посока.
Когато Нейбингър изплува, той откри, че парашутът е паднал право върху него и го притиска надолу. Двата колана с допълнителни тежести също го теглеха и без плавници на краката ставаше все по-трудно да се задържи на повърхността. Той се помъчи да отмести парашута встрани, но изгуби равновесие, отново потъна, глътна малко вода и почувства, че го завладява паника.
Страхът го накара да размаха уплашено ръце, но това само му помогна да се оплете във въжетата. Все пак успя да изплува отново, макар и под купола, пое си дъх, водата отново го заля, но той продължи да се бори с парашута, който вече бавно потъваше. Спомни си какво му бе казал Търкот — че парашутът може да остане само десетина минути на повърхността, преди да потъне окончателно. Вече бяха изтекли няколко безценни минути, а досега бе съумял да освободи само единия си крак.
Нейбингър бързо губеше сили, водата беше студена, а парашутът ставаше все по-тежък и неподатлив.
Търкот замахна още няколко пъти с крака и изведнъж се озова право върху оплетения във въжета Нейбингър. Веднага се ориентира, сграбчи купола на парашута и го преметна през главата на полузадушения и ядосан професор.