Нейбингър изплю гневно вода и произнесе дрезгаво:
— Повече няма да се хвана на този номер!
— Ще можеш ли да стигнеш до брега?
— И още питаш — сопна се Нейбингър.
— Откачи колана с тежестите и се хвани за мен. Само спокойно — имаме още време.
Търкот му подаде въже, за което да се закачи, и заплува към брега, където се виждаше синкавата светлина на ориентировъчната лампа. Зад нея, в черното небе стърчеше само върхът на Циан Лин. Когато излязоха на брега, там вече се бяха събрали всички десантчици от групата на Харкър. След проверката продължиха покрай езерото, в посока към планината, но скоро се озоваха в тресавище и трябваше да забавят ход. Чак след около половин час излязоха на твърда земя, тук спряха и заеха кръгова позиция. Докато постовете се озъртаха в тъмнината, останалите се заеха да смъкват неудобните водолазни костюми. Търкот помогна на Нейбингър, давайки си сметка, че оттук нататък минутите им са преброени.
— Тръгваме. — Харкър направи знак с ръка и хората му се разпръснаха, оглеждайки местността през приборите за нощно виждане. През визьора гората имаше яркозеленикав оттенък.
— Не се отделяй от мен — прошепна Търкот на Нейбингър и го поведе.
22.
Че Лу премигна в тъмнината. В тунела цареше непрогледен мрак, дори през тесния отвор в тавана не проникваше никаква светлина. Чуваше се похъркването на заспалите и нервното шумолене от онези, които бяха твърде изплашени, за да потънат в сън. Бяха се излегнали право на каменния под, но това не й правеше впечатление. Беше спала и в по-тежки условия, макар тогава да бе далеч по млада.
Когато доведе руснаците при отвора, те побързаха да насочат преносимата сателитна чиния към него и веднага изпратиха кратко съобщение. Костанов й обясни, че не могат да получат отговор заради тесния отвор и че дори не е сигурен дали някой все още се надява на вест от тях.
Че Лу не бе уверена дали постъпва правилно. Съмняваше се руснаците да рискуват с изпращането на подкрепления, които да измъкнат Костанов и хората му, след като отвън бяха заели позиция китайски части.
Интересно, какво ли ставаше, във външния свят? Дали аирлианците бяха обявили за идването си? Ако е така, гробницата определено щеше да играе някаква роля в плановете им. Съдейки по телевизионните репортажи, които бе гледала в Пекин, подземният комплекс на Великденския остров бе дребна играчка в сравнение с машинариите, струпани в голямата кухина под тях.
Не биваше да забравя и за възможността да съществува друга, още по-дълбока кухина, зад стената на залата за управление, която така и не бяха успели да отворят. А също и онова, което се криеше отвъд коридора, охраняван от убийствения лъч. Дали в тази посока също не са били прокопани кухини? И докъде стигаше светлинният отвор?
Твърде много въпроси без отговор. Че Лу въздъхна. Може би утрото щеше да помогне в решаването на някои от тях.
Кели Рейнолдс следеше сутрешното заседание, предавано на живо от седалището на ООН в Ню Йорк, на което се обсъждаше мястото за предстоящото кацане на аирлианците. Всъщност, вече го бяха избрали — Ню Йорк, Сентрал парк — при това без почти никакви пререкания, дори от страна на руснаците и китайците.
Рейнолдс бе развълнувана от факта, че тъкмо на територията на нейната страна ще се извърши първият контакт с пришълци от други светове. Дори бе намислила да отлети за Ню Йорк, за да присъства лично на събитието, но после се отказа — щеше да види повече, ако остане пред телевизора. Пък и аирлианците сигурно щяха да пратят някого тук, В Невада, за да провери състоянието на кораба-майка.
Лари Кинсейд се появи в Лабораторията за реактивни проучвания още преди изгрев слънце, настани се на бюрото си, извади сандвич и поръча да му донесат кафе, докато следеше същите новини, които гледаше и Кели.
— Глупаци — мърмореше той. — Дори не знаят какво точно ще кацне.
Беше виждал снимки на кораба-майка. Ако нещо подобно се приземеше, в Сентрал парк нямаше да остане едно здраво дръвче. Освен, разбира се, ако пришълците не разполагаха със совалка.
Тъкмо преглъщаше последния залък от сандвича, когато забеляза промяна в изображението от Сидония, предавано на големия екран. Правоъгълникът в центъра на Крепостта бързо менеше цвета си.
В началото Кинсейд беше само заинтригуван, едва след няколко минути си даде сметка какво всъщност става — изглежда се отместваше някакъв похлупак. Черният правоъгълник уголеми размерите си, докато накрая изпълни вътрешността на големия квадрат.
Внезапно районът се озари в ослепително бяла светлина и компютърът мигновено задейства филтрите. Когато блясъкът намаля достатъчно, за да може изображението да се следи с невъоръжено око, във вътрешността на Крепостта вече бяха подредени половин дузина черни летателни съдове.