— Какво открихте вътре?
— Нещо като център за управление — Костанов надзърна през рамото на Търкот. — Ах, професор Нейбингър, да знаете само какви интересни неща ви чакат долу. — Той каза нещо на руски на човека до него. — Пращам един от хората ми да доведе професорката. След това ще продължим навътре по този коридор. — Той посочи наляво.
Капитан Рейкс присви очи срещу вятъра, докато вторият хеликоптер кацаше на вертолетната площадка. Изчака да спре въртенето на роторите и тогава се приближи към машините. Вече беше озадачен и дори обезпокоен от факта, че по корпусите им липсваше каквато и да било маркировка. Вертолетите бяха от познатия тип УХ-60 „Блекхоук“, но досега не беше виждал да се окачват толкова обемисти допълнителни резервоари на малките носещи крила над товарния отсек. Освен това бяха боядисани в черно.
Вероятно им предстоеше доста дълъг полет, с тези допълнителни резервоари, прецени Рейкс с нарастващо безпокойство, защото единствената страна, която ги заобикаляше от три посоки, беше Китай. А тези странни птици идваха от четвъртата посока. Не му се вярваше, че са пристигнали тук само за да презаредят и да потеглят обратно. Не беше изключено, но такива неща просто не ставаха във флотата.
Рейкс остана на място, докато пилотът скочи от кабината и се приближи към него.
— Добър вечер, сър — произнесе бодро О’Калахан. — Ще ви бъдем безкрайно благодарни, ако хората ви напълнят догоре резервоарите на нашите птички и ако ни осигурите тихо местенце, където да отдъхнем няколко часа. Ще излетим едва по здрач.
Рейкс се разпореди един от мичманите да се погрижи за екипажа, а той се върна на мостика, където поне все още командваше и произнесе с философска примиреност:
— От нас се иска да служим до сетен дъх.
— Уф, че студено, мамка му — произнесе с тракащи зъби Еймъри.
Даунинг не се учуди, че тъкмо единственият волнонаемен на борда пръв се оплака от смразяващата температура в „Сив вълк“. По тавана и стените избиваше гъст слой влага и единственият шум, който се чуваше в помещението, бе от падащите върху металния под капки. Вътре цареше мрак, ако не се броеше слабото сияние на аварийните светлини от таблото и блясъците на преминаващите с педантично постоянство „фу“-та отвън.
Даунинг погледна към показанията на дълбокомера. За последния час бяха изгубили още двеста метра. Не го безпокоеше дълбочината, колкото постоянно спадащата температура.
— Още колко ще трябва да чакаме? — попита Еймъри, за пети път през последния час.
Даунинг не си направи труда да отговори. Загърна се плътно в комбинезона, докато полагаше почти напразни усилия да потисне треперенето.
— Защо онези тъпаци в КИСПП не се свържат с Аспасия и не го помолят да си повика обратно проклетите „фу“? — произнесе плачливо Еймъри.
Даунинг вече бе помислил върху този въпрос и разполагаше с готов отговор.
— Защото в КИСПП не знаят, че сме тук.
— Тогава кой, по дяволите, е наредил да слезем долу? — не се предаваше Еймъри.
— Знам колкото и ти — отвърна Даунинг. — Предполагам обаче, че е същият, който е дал нареждане на подводниците да кръжат над нас.
В Куба Кели Рейнолдс бе влязла в ролята на зрител, което обаче не я безпокоеше ни най-малко. Изображенията на аирлианските кораби върху марсианската повърхност, предавани от видеостереоскопа на „Наблюдател“, бяха толкова заинтригуващи, че просто не можеше да се откъсне от екрана. Около корабите цареше някаква активност, но разделителната способност на скопичната камера не осигуряваше чак толкова детайлна картина. Нямаше обаче никакво съмнение, че корабите се готвят за излитане. За съжаление малко по-късно системите на борда на „Наблюдател“ бяха изключени.
В горния десен ъгъл на екрана бяха изписани серия червени цифри, които отброяваха времето до обявения час за стартиране на аирлианските кораби. След по-малко от четирийсет и осем часа летателните съдове на пришълците щяха да се приземят насред Сентрал парк.
Часът на кацането бе предизвикал нови бурни дебати — този път за възможностите на корабите на пришълците. Очевидно бе, че след като възнамеряват да преодолеят разстоянието от Марс до Земята за по-малко от едно денонощие, корабите бяха в състояние да развиват смайващи скорости. Още едно технологично чудо, което земните учени се надяваха скоро да опознаят. Обсъждаше се също така откъде са пристигнали тези „хищни нокти“, както ги бяха нарекли в пресата, заради страховития им изглед. Товарният отсек на кораба-майка бе предназначен за пренасяне единствено на скакалците.