Нейбингър невъзмутимо пресече „ничията земя“ пред дулата им и изчезна от стаята. Търкот го последва. Вече се досещаше какво ще видят от другата страна. Точно в центъра на малката стая бе положена двуметрова пирамида, обгърната от сияеща златиста мараня.
Докато Търкот се озърташе, Нейбингър доближи пирамидата и постави длани върху гладката й повърхност.
Златистото сияние се разшири и обхвана археолога, сякаш го притегляше навътре.
25.
Точно в указания час О’Калахан вдигна уверено вертолета от борда на „О’Бейниън“ и го насочи към брега. Постепенно намали подаването на гориво до максимално икономичен режим и снижи височината до петнадесет метра над морските вълни. Летяха със скорост от 130 възела. Слънцето бързо се спускаше към хоризонта и щеше да се стъмни още преди да достигнат брега, което също напълно съвпадаше с плановете им. До целта оставаха не повече от шест часа полет.
Стакатото на автоматичната стрелба отекна глухо в подземната зала. Търкот се извъртя рязко и затича към вратата, с готов за стрелба автомат, а отзад го следваха Костанов и хората му. Беше изпратил Хоуис и Декемп да охраняват входа, малко след като Нейбингър осъществи контакт с пирамидата.
На половината път по страничния коридор всички забавиха крачка заради оглушителната експлозия, която разтърси до основи издяланите от камък стени, отеквайки многократно в тунелите наоколо.
Малко по-нататък срещнаха двамата десантчици, целите покрити с прах.
— Наложи се да взривим входа — докладва Хоуис. — Китайците докараха танк.
— Сега какво ще правим? — попита Костанов.
— Все ще измислим нещо — рече Търкот. — Защо не опитаме през входа, който вие сте използвали?
— Той е от другата страна на голямата зала, но сега е блокиран отвън.
— Ще излезем — заяви Търкот, но му се щеше наистина да се чувства толкова уверен, колкото бе прозвучал гласът му.
Вътре в Крепостта кабелите се отделиха от енергийните резервоари. След пет хиляди години непробуден сън, екипажите отново поеха към корабите. Зад тях светлините угасваха.
Без каквито и да било видими признаци за разход на енергия, корабите се отделиха гладко от марсианската повърхност. Докато набираха височина, пътищата им се кръстосваха в заплетен танц.
Шестте „хищни нокътя“ насочиха върховете си към Земята.
26.
Търкот провери часовника си за трети път през последните десет минути. Той вдигна глава, за да открие, че Костанов се е втренчил в него. Руснакът изви въпросително вежди и посочи своя часовник. Търкот отново се извърна към Нейбингър, който продължаваше да лежи върху наклонената стена на пирамидата, обгърнат от златистото й сияние. Стоеше там от два часа.
— Китайците отвън сигурно вече са получили подкрепления — промърмори Костанов.
— Аха — кимна неохотно Търкот.
— Не можем да излезем нито откъдето сте влезли вие, нито по нашия път.
— Аха — повтори Търкот, сетне добави. — След четири часа идват да ни приберат. Ако ни няма в района на срещата, никой няма да ни чака. А пътят до дома е доста дълъг.
— На какво разстояние е районът?
— На шест километра северно.
— Значи, дотам са два часа — пресметна Костанов. — Ако успеем да излезем.
— И ако никой не ни застреля — добави Търкот.
— Така е, приятелю, така е.
— Ами вие?
— Ние отдавна изпуснахме нашия контакт. Все пак, ако се измъкнем навън, ще поискаме помощ по радиото.
— Можете да дойдете с нас — предложи Търкот.
— Струва ми се, че това е единственото решение — призна Костанов.
— Защо на самолетоносача се преструваше, че не работиш за вашите?
Костанов потърка наболата си брада.
— Може да ти е трудно да го повярваш, но ние в Русия подкрепяме работата на КИСПП. Сметнахме, че това ще е най-бързият начин да снабдим Комитета с информация за онова, което ставаше в рудодобивния участък на „Тера-Лел“. В края на краищата, ние бяхме подложени на сериозни критики от страна на обществеността, задето сме пазили в тайна катастрофиралия аирлиански съд, също както и вие — заради Зоната. Искахме да избегнем нова нежелана обществена реакция.
— Не те разбирам — поклати глава Търкот. — Или може би — не ти вярвам.
Костанов се усмихна.
— И сигурно си прав, приятелю. — Той седна, кръстосал крака и Търкот се настани до него. Китайските студенти се бяха скупчили около професорката, а Харкър и десантчиците изграждаха отбранителна линия в голямата зала. Кой знае защо Търкот не вярваше китайците да нахлуят в тунела. Сигурно предпочитаха да ги оставят да измрат от глад. Войниците на Костанов бяха при Харкър.