— Тук съм — гласът на руснака долетя отляво.
— Можеш ли да светнеш?
— Изпуснах фенерчето, когато изпаднах от тръбата — отвърна Яков. — Трябва да е някъде тук.
Търкот разпери пръсти и взе да опипва наоколо. Подът беше бетонен и влажен. Не беше пострадал особено при падането, ако се изключи болезненият удар от малкия автомат, чиято цев се бе забила в хълбока му. Той направи няколко предпазливи крачки в посоката, от която идеше гласът на Яков. Не знаеше на каква дълбочина се намират, но не беше никак малка, ако се съдеше по продължителното им спускане.
— Намерих го — обяви внезапно Яков. — Проклетата крушка е счупена. Чакай, трябва да има резервна в дръжката.
Малко след това мракът бе разсечен от тънък лъч светлина. Търкот се приближи до руснака. Стояха върху бетонен под, или по-точно — поправи се Търкот, когато лъчът на фенерчето озари една масивна пружина, която се губеше в тъмнината отгоре — върху бетонния покрив на бункер. Търкот знаеше, че подобни убежища са разположени между гигантски пружини и противоударни амортизатори, с надеждата, че обитателите им ще оцелеят и при най-мощния атомен взрив. Той погледна нагоре и едва различи отвора на тръбата, от която бяха изпаднали — сигурно служеше за вентилационна шахта. Стените на подземието, където бе разположен бетонният бункер, бяха от грубо насечена скала. Между бункера и стената на подземната кухина имаше около три метра празно пространство.
— Насам — Яков му посочи нещо със светлинния кръг. Беше кръгъл металически люк с дръжка, която се подаваше на няколко сантиметра над покрива.
— Какво ще кажеш, да надзърнем ли вътре? — попита руснакът.
— Щом сме били толкова път.
Яков захапа края на фенерчето със зъби, клекна над люка, сграбчи дръжката и напъна мускули. Механизмът беше ръждясал. Едва при третия опит ръчката взе да поддава.
— Ако вътре има някой, вече знае, че сме тук — подхвърли Търкот.
— Че кой ще поиска да живее под земята?
Дръжката достигна крайно положение. Със съвместни усилия Яков и Търкот успяха да повдигнат капака. Яков освети отвора, а Търкот се наведе и погледна вътре. До пода, който бе на четири-пет метра под тях, водеше желязна стълба. Някъде отстрани се процеждаше съвсем слаба светлина. Търкот се наведе още и завъртя глава, но така и не успя да определи източника й.
Той въздъхна, седна на ръба и спусна крака в отвора.
— Ще ти викна да слизаш, ако всичко е наред — рече той.
— Няма какво да викаш — отвърна Яков. — И без това ще съм зад теб. Къде другаде да ходя?
— Какво е това? — попита Толин. Бяха стигнали до края на бетонната шахта и встрани започваше друг, доста по-стар и занемарен тунел. Толин го освети, колкото да определи, че се спуска и извива леко наляво. Той включи прибора за следене. Обектът бе под и малко встрани от тях.
— Но… това го няма на картата — отвърна изплашено инженерът. — Според схемата шахтата завършва тук.
— Е, излиза, че не си ми нужен повече — Толин се завъртя и дулото на автомата му опря в корема на инженера. Беше поставил пръст на спусъка. Лицето на нещастника пребледня.
— Не, недейте… ами кой ще ви изведе? Само аз имам карти…
Инженерът не можа да довърши, защото краткият откос го отметна назад към стената. Толин вдигна кутията с картите й я метна през рамо.
— Сега вече са у мен — произнесе той, след това даде сигнал на баретите да го последват.
Районът на Великденския остров
4 часа и 45 минути до разрушението
Чувствителният радар на борда на „Анзио“ пръв засече лъча от АН/АПГ-71. Задействана бе автоматичната аларма и корабът започна да се отдалечава от острова. Екипажите на ракетните установки и оръдейните системи заеха местата си и останаха в състояние на бойна готовност, докато не стана ясно, че корабът не е заплашен от пряка опасност, нито подложен на ракетен обстрел.
— Какво, по дяволите, означава това? — обърна се капитан Брубър, командващ на кораба, към своя главен оръжеен специалист, лейтенант Грейнджър.
— Ако се съди по характеристиката на сигнала, радарът е с наземно базиране и не се движи. Той несъмнено ни засече, но при подобно разстояние на борда на „Вашингтон“ няма нищо, което да ни достигне.
— Затова пък имаше предостатъчно оръжия, предназначени за унищожаване на приближаваща се ракета, нали?
— О, да — кимна Грейнджър. — Цял куп ракети „Сайдуиндър“, „Спароу“ и „Феникс“. Да не забравяме самонасочващите се ракети от въоръжението на кораба и, разбира се, зенитните оръдия.
Брубър се потърка замислено по брадичката.